що е то мисъл и дали неживите неща са способни да мислят. И дали всъщност мозъкът не е по- усъвършенствана версия на Хекса (или около четири сутринта, когато частите на часовниковия механизъм изведнъж се завъртаха в обратната посока, а мишлето изпискваше — дали мозъкът е не чак толкова съвършена версия на Хекса). Също би могъл да се зачуди дали цялото понякога не поражда нещо, което никак, ама никак не се съдържа поначало в частите му.
Накратко, Пондър нерядко се безпокоеше по мъничко.
Седна пред клавиатурата. По размери тя почти достигаше останалото в Хекса, събрано накуп — имаше нужда от място за всичките лостове и ръкохватки. А отделните клавиши спускаха за миг малки прегради в жлебове, за да насочат мравките по нови пътечки.
Отне му време да съчини формулировката на проблема, но най-сетне се подпря с крак и дръпна лоста „Въвеждане“.
Мравките се защураха по други тръбички. Часовниковият механизъм се раздвижи. Завъртя се и дребно устройство, за което Пондър бе готов да се закълне, че е липсвало до вчера. Наглед мереше скоростта на вятъра.
След няколко минути кубчета с окултни символи изтрополиха в подноса за изходни данни.
— Благодаря ти — учтиво изрече Пондър и се почувства пълен глупак.
Но в творението имаше някакъв несъмнен напън, упорит, макар и ням стремеж към далечна и неразгадаема цел. Като магьосник Пондър бе срещал подобно явление само при жълъдите — тъничко, едва доловимо гласче: „Да, аз съм нищожно, зелено и просто, но мога смело да си мечтая за дъбрави.“
Онзи ден Ейдриън Ряпосем бе набрал „Защо?“, за да види какво ще последва. Някои студенти веднага предсказаха, че Хексът ще пощурее, докато се опитва да разнищи въпроса. А Пондър очакваше да получат съобщението „????“, което се появяваше потискащо често.
Вместо това мравките се оживиха необичайно и накрая изтракаха кубчета: „Защото“.
Другите се скриха зад набързо превърнато в барикада бюро, а Ряпосем набра храбро: „А защо изобщо?“
След време получи отговор: „Защото така. ???? Грешка във вечния домейн. +++++ Рестартирай системата +++++“
Нямаше повече закачливи въпросчета. Никой не рискуваше да прочете отговорите.
Броени часове след това изникна подобието на счупен чадър с накачени по него херинги, точно зад карикатурата на плажна топка, която издаваше звука „пър“ на всеки четиринадесет минути.
Разбира се, книгите за магията също бяха в някакъв смисъл… личности заради скритата в страниците им мощ. Затова беше неразумно да се влиза в Библиотеката без здрава пръчка в ръка. А Пондър взе, че помогна да възникне машина за изучаване на магията. Магьосниците от прастари времена знаеха, че актът на наблюдението променя обекта, който е наблюдаван, но честичко забравяха, че променя и наблюдателя.
В главата му витаеха смътни опасения, че Хексът е започнал да се променя самостоятелно.
И ето че се стигна да каже „благодаря“. На нещо, което сякаш бе изработено от стъклар, страдащ от хронично хълцане.
Погледна пак полученото заклинание, преписа го припряно и излезе бързешком.
Хексът продължи да си потраква в опустялата стая. Редовно и по график се чуваше „пър“. Часовникът за Нереалното време тиктакаше, но някак особено.
В подноса за изходни данни отново се чу трополене.
„Няма за какво. ++????++ Грешка. Свърши сиренето. Рестартирай системата.“
Пет минути по-късно.
— Мъдро крушово дърво, а? — промърмори Ридкъли. — Извънредно интересно.
Коленичи и се наведе чак до пода в опит да надникне отдолу.
Багажът се отдръпна. Бе свикнал с ужаса, уплахата, страха и паниката. Рядко се бе срещал с любознателност досега.
Архиканцлерът стана и си изтупа дрехите.
— А, дойде ли най-после — подхвърли на фигурата с ръст на джудже. — Донесе ли градинската стълба? Модо, трябва да свалиш Декана от полилея.
— Много съм си добре тук, уверявам ви — разнесе се глас някъде изпод тавана. — Дали някой няма да бъде така любезен да ми подаде чашата чай горе?
— Изумително е обаче — спокойно продължи Ридкъли — как Старшият дискусионен наставник успя да се побере в шкафа със сервизите. Не съм и предполагал, че човек може да се сгъне така.
— Ами аз… само реших да преброя не липсва ли нещо от сребърните съдове — глухо избоботи шкафът.
Багажът отвори капака си и неколцина магьосници отскочиха страхливо.
Архиканцлерът огледа стърчащите тук-там зъби от акула.
— Изтребител на морски хищници, а?
— О, върши го с увлечение — подсказа Ринсуинд. — Понякога дори ги извлича на брега и подскача върху тях.
Ридкъли беше леко стъписан. Мъдро крушово дърво рядко се намираше оттук та чак до Кръглото море. Нищо чудно да не бе останало нито едно живо. Малцина от магьосниците имаха късмета да получат по наследство малък жезъл от такъв материал.
Една от силните страни в характера на Архиканцлера беше икономията на емоции. Обзе го любопитство, дори можеше да се каже, че е слисан. А когато странният предмет се стовари насред кръга от магьосници и причини великолепното вертикално ускорение на Декана, Ридкъли изпита и лека тръпка на неувереност. Но изобщо не се уплаши. Липсваше му въображение.
— Брей, брей… — промълви някой от магьосниците.
Архиканцлерът вдигна поглед.
— Ковчежник, какво има?
— Муструм, мисля си за книгата, която Деканът ми даде да прочета. За човекоподобните маймуни.
— Нима…
— Много е увлекателна — увери го Ковчежникът, който се намираше в по-умерения период на психическия си цикъл и затова горе-долу осъзнаваше действителността, макар и да бе отделен от нея с умствения еквивалент на пет мили памук. — И онова, което той каза, си е съвсем вярно. Зрелият орангутан-мъжкар няма огромни издути бузи, освен ако господства в групата.
— Това ли е увлекателното?
— Ами да, защото той няма издути бузи. И се питам защо? Според мен няма никакво съмнение, че господства в Библиотеката.
— Е, да — намеси се Старшият наставник, — но пък знае, че е магьосник сред себеподобни. Значи няма как да господства в целия Университет.
Всички наоколо полека прозряха смисъла на намека и се ухилиха на Архиканцлера.
— Я не ми зяпайте бузите! — скастри ги Ридкъли. — Над никого не господствам!
— Само исках да…
— Да млъквате, че голяма беля ще си докарате на главите!
— Трябва и ти да я прочетеш — безметежно го подкани Ковчежникът от своя свят на сушените жаби. — Ще се изненадаш колко нови неща можеш да научиш.
— Какви например? — заяде се Деканът отгоре. — Как да се дупиш на хората ли?
— Моля да ме извиниш, че те поправям — обади се Професорът по Неопределени изследвания, — но ако провериш пак, май ще научиш, че това правят гибоните.
— А, не, гибоните крещят присмехулно. Ако питаш за онези, дето се дупят, бабуините са.
— Не знам така ли е, но поне на мен не се е нагъзвал досега — отбеляза Архиканцлерът.
— Хе-хе, не би и посмял — разнесе се откъм полилея. — Нали си господстващият мъжкар и тъй нататък.
— Ей, ти, седящият на два стола, да слизаш на секундата!
— Муструм, малко се оплетох тук. Не мога да се отърва от една свещ.
