— Ха-ха!
Ринсуинд поклати глава и се отдалечи. Забелязваше немалко промени в Университета в сравнение с времената, когато се мотаеше наоколо. Всъщност май не знаеше точно колко време е отсъствал…
Никога не се бе стремил към вълнуващи преживявания. Искрено харесваше и търсеше еднообразието и скуката. Еднообразието обаче имаше много неприятното свойство най-неочаквано да експлодира в лицето на човек. Тъкмо си мислеше, че е постигнал желанията си, и изведнъж вече бе затънал в случки, които други хора — празноглави и безразсъдни — биха нарекли приключения. По принуда посети какви ли не екзотични земи, срещна всевъзможни особняци, но закратко, защото обикновено бягаше. Видя сътворението на Вселената, макар и не от най-хубавото място в залата, мина през ада и се запозна с живота в отвъдното. Пленяваха го, затваряха го, спасяваха го, губеха го и го зарязваха. Понякога всичко това през един- единствен ден.
Приключения ли! Ако слушаш хората, трябваше да е нещо смислено, а не бъркотия от лоша храна, безсъние и непознати, опитващи се да забият най-различни остри предмети в теб.
Коренът на главоболията, както Ринсуинд вече се досещаше, бе скрит в неговата профилактична карма. Ако имаше дори сянка на надежда, че ще му се случи нещо хубаво, лошото го връхлиташе на мига. Затова никога не стигаше до хубавото. Все едно киселините и болките в стомаха да започват още преди да си хапнал мазната люта гозба.
Предполагаше, че някъде из Вселената има друг, който е негов огледален образ и целият му живот е поредица от възхитителни и великолепни събития. Надяваше се да го срещне някой ден, по възможност с оръжие в ръка.
Сега пък дърдореха, че трябвало да го запратят на Уравновесяващия континент. Поне беше чувал, че животът там е много сив. Би му допаднало.
Ех, колко си харесваше островчето! Особено „Кокосовия орех с изненада“. Състоеше се в това, че отрязваш горния край и вътре наистина е кокосов орех. Само такива изненади обичаше.
Отвори една врата.
Помещението зад нея беше някогашната му стая. Имаше плачевен вид. С големия и очукан гардероб се изчерпваха мебелите, освен ако човек беше готов да поразшири определението и да включи в него плетения стол без седалка и един крак или пък дюшека на пода, толкова пълен с живот, че от време на време помръдваше. Останалото бяха боклуци, довлечени от улицата — щайги, дъски, чували…
Ринсуинд усети бучка в гърлото си. Нищо не бяха пипали тук.
Отвори гардероба и затършува в населената с молци тъма, докато ръката му напипа…
…ухо…
…прикачено към джудже.
— Ох!
— Какво търсиш в моя гардероб?
— Гардероб ли?! А-а… Това не е ли Вълшебното кралство на вкуснотиите? — измънка джуджето, като се опитваше да прогони гузното изражение от лицето си.
— Не е. А ботушите, които стискаш, не са Скъпоценностите на кралицата на феите. — Ринсуинд ги изтръгна от алчните пръсти на крадеца. — Това пък не е Жезълът на невидимостта, а онова не са Магическите чорапи на великана. Ей сега ще се увериш…
— Ох!
— И да не си припарил тук повече!
Джуджето се втурна към вратата, но се спря за миг да извика:
— Имам членска карта от Гилдията на крадците! И не бива да риташ джуджета! Това си е чист междувидов расизъм!
— Именно — съгласи се Ринсуинд, докато оглеждаше оцелелите си дрехи.
Намери една роба и я навлече. Тук-там молците бяха направил изкусни дантели по нея, а червеното избиваше повече на оранжево и кафяво, но за облекчение на Ринсуинд още приличаше на магьосническа роба. Трудно е да вдъхнеш респект у някого, ако му се явиш с голи колене.
Тихи стъпки спряха зад гърба му. Той се обърна.
— Отвори.
Багажът послушно надигна капака си. На теория би трябвало да е пълен догоре с мръвки от акули. На практика вътре имаше много кокосови орехи. Ринсуинд ги разтовари на пода и нареди в сандъка останалите си дрехи.
— Затвори.
Капакът хлопна с трясък.
— Сега върви в кухнята и ми донеси малко картофи.
Сандъкът направи много сложно „кръгом“ с неизброимите си крачета и изчезна в тръс. Ринсуинд също излезе и се запъти към кабинета на Архиканцлера. Чуваше магьосниците, увлечени в препирнята си.
През дългите години, прекарани в Невидимия университет, бе свикнал с обстановката в този кабинет. Общо взето, викаха го там, за да отговаря на смущаващи въпроси, например: „Как е възможно някой да се издъни на изпита по Основи на огнетворчеството?“ Много време прекара в безцелно зяпане на мебелите, докато нечий глас го тормозеше словесно.
И тук бяха настъпили промени. Липсваха бълбукащите реторти и колби, смятани за традиционни помагала в магията. В кабинета на Ридкъли се бе разположила на воля маса за снукър с толкова натрупани върху нея книжа, че зеленото сукно изобщо не се виждаше. Архиканцлерът смяташе, че ако хората са могли да отделят време за писането на нещо, то едва ли ще е важно.
Препарираните глави на какви ли не изненадани животни гледаха изцъклено посетителя. От разклонените рога на елен висяха чифт проядени ботуши, с които в младежките си години Ридкъли бе спечелил не една победа за честта на Университета9.
В един ъгъл имаше голям модел на Диска, подпрян на четири дървени слона. Ринсуинд го познаваше до последната подробност. Както и всеки студент впрочем…
Уравновесяващият континент приличаше на втвърдена капка. М???то със своеобразна форма — не особено привлекателна за окото запетая. Мореплавателите се бяха завръщали със сведения за континента. Разправяха, че нататък се простирал голям архипелаг по края на Диска, стигащ до още по-тайнствения остров Бхангбхангдук и обгърнатия в мъглата на легендите друг континент, отбелязан на картите само с „ХХХХ“.
Малцина от смелите морски пътешественици дръзваха да доближат Уравновесяващия континент. Знаеше се, че Ахатовата империя е готова да не обръща внимание на контрабандата, но в извънредно нищожни количества. Предполагаше се, че и в Анкх-Морпорк се намира все нещо, от което поданиците й да имат полза. Разбира се, официално нищо не се потвърждаваше, нито отричаше. Случваше се кораб да пристигне обратно с богат товар от коприна и редки видове дърво, напоследък може би понесъл и бегълци с разширени от ужас очи. Друг път капитанът биваше разпънат с главата надолу на мачтата. Или пък корабът повече не се появяваше в Анкх-Морпорк.
Ринсуинд бе попадал къде ли не, но Уравновесяващият континент си оставаше за него непозната земя, иначе казано — „terror incognita“. Не проумяваше за какво на онези там им е притрябвал магьосник.
Въздъхна. Знаеше добре какво е най-разумно да стори сега.
Не биваше дори да чака завръщането на Багажа от набега му в кухнята, заради който се разнасяха гръмки крясъци и шум от неспирни удари с голям тиган по дърво.
Защо просто не събере някои неща, колкото да ги носи във вързоп, и да се разкара мигом оттук? Би могъл да…
— А, Ринсуинд, ти ли си? — рече Архиканцлерът, който стъпваше учудващо безшумно за едрото си тяло. — Като гледам, гориш от нетърпение да потеглиш.
— Да, и още как!
Червената армия провеждаше нелегална сбирка. Започнаха с изпълнения на революционни песни. Неподчинението на властта не се побираше лесно дори като представа в ума на един Ахатов поданик, затова песните имаха заглавия от рода на „Умерен прогрес и ограничено непослушание, придържайки се към добрите обноски“.
