кълбо. — Има много смущения…
Магьосниците се събраха зад гърба му. Бели точици изпълваха кристала. Е, имаше някакви неясни силуети. Някои дори вероятно бяха човешки.
— Много мирно местенце е онази Ахатова империя — благо мълвеше Ридкъли. — Спокойствие, изтънчена култура. И държат на учтивостта.
— Така си е — потвърди Лекторът по Съвременни руни, — Чувал съм обаче, че е защото на онези, които не са кротки и тихи, им отрязват разни парчета от тялото. Чувал съм и че Империята била пример за тиранично и потисническо управление!
— Що за форма на управление е това? — пожела да уточни Пондър Стибънс.
— Тавтологична — обясни Деканът отгоре.
— Важни парчета ли отрязват? — попита Ринсуинд.
— Аз пък съм чувал, че там златото било често срещано и обикновено вещество — подметна Деканът от висотата си. — Търкаляло се навсякъде като пръст, така разправят. Нищо не пречи на Ринсуинд да донесе едно чувалче.
— Предпочитам да си донеса обратно всичките части — озъби се Ринсуинд.
„Ами да, аз ще затъна в блатото накрая. Затова ви моля изобщо да не чувате какво казвам.“
— Не можеш ли да махнеш тези мъгли вътре? — недоволно попита Архиканцлерът.
— Съжалявам, но…
— Все пак ме интересува какво режат — малки парчета или големи? — говореше незнайно на кого Ринсуинд.
— А бе, просто намери някое открито място и в него нещо с подходящото тегло и размери.
— Никак не е лесно да…
— Много важни парчета ли? За крака и ръце ли си приказваме?…
— Разправят още, че там било страшно скучно. Най-тежкото им проклятие гласи: „Дано живееш в интересни времена“.
— Ей там има нещо… Но е съвсем размътено. Май е каручка. Струва ми се достатъчно малко.
— …или за уши и пръсти, а?…
— Добре, да започваме — отдъхна си Ридкъли.
— Ъ-ъ… за предпочитане е — напомни Стибънс — обектът там да е по-тежък от онова, което прехвърляме оттук. Поне Ринсуинд няма да се стовари с прекалено висока скорост. Мисля, че…
— Да, да, много ти благодаря. Хайде сега, господин Стибънс, бъди добро момче, застани в кръга и да видя как по жезъла ти пращят хубави искри.
— …Може би само за изтръгване на нокти и изскубване на коса?
Ринсуинд подръпна робата на Пондър Стибънс, у когото забелязваше поне зачатъци на здрав разум.
— Какво ми предстои?
— Ами бързо пътешествие на около шест хиляди мили.
— Но… Тоест… Няма ли да ме посъветвате нещо?
Пондър се чудеше как да изкаже по-меко мислите си. „Направих каквото можах с Хекса, но всичко вече е в ръцете на сбирщина магьосници, чиято концепция за експериментална процедура е първо да хвърлят, а после да умуват къде ще падне. И трябва да размениш мястото си с нещо, отдалечено на шест хиляди мили, което въпреки щуротиите на Архиканцлера се движи в съвсем друго направление. Ключът тук е в точността. Никаква полза няма от старото заклинание за път. Ще се разпадне още на средата… заедно с теб. Иначе съм почти уверен, че ще те пратим там цял… или на не повече от две парчета. Само че не знаем предварително тежестта на онова, което ще придърпаме тук вместо теб. Ако сте с равно тегло — бива, стига да не се измориш при приземяване тичешком. Ако обаче е много по-тежко от теб, подозирам, че ще се появиш там със скорост, която понякога достигат само лунатиците, живеещи в селца над отвесни урви, и то само веднъж в живота си.“
— Ами… — проточи Пондър. — Страхувай се. Непрекъснато.
— Тъй ли било! — отдъхна си Ринсуинд. — Няма проблем. Това отдавна съм го научил.
— Ще се помъчим да те пратим точно в средата на континента, където се смята, че е разположен Хунхун.
— Столичният им град ли?
— Да. Ъ-ъ… — Пондър го стрелна с гузен поглед. — Виж сега, без значение какво ще се случи, аз поне съм пресметнал, че ще стигнеш жив дотам, а дори и на това не би могъл да се надяваш, ако всичко бях оставил в техни ръце. И съм напълно убеден, че ще попаднеш на нужния континент.
— О, чудесно.
— Хайде, господин Стибънс, губим време — подкани го Ридкъли. — Изгаряме от нетърпение да чуем как искаш да си свършим работата.
— А, да. Вярно. Ти, господин Ринсуинд, вземи да застанеш ей там, насред осмоъгълника… Тъй, благодаря ти. Хм. Господа, нали разбирате, винаги е имало затруднения при телепортирането на големи тела и те са породени от Принципа на неувереността на Хайзенберг12, защото телепортираният обект — произлиза от теле, значи „виждам“, и порте, значи „отнасям се“, а цялата дума означава „виждам как се отнася нанякъде“ — тоест… обектът де, колкото ще да е голям, се редуцира до тавмична частица, следователно става жертва на фатална дихотомия: може да знае какво представлява или къде отива, но не и двете едновременно. Ъ-ъ, породеното от това напрежение в морфичното поле накрая го принуждава да се разпадне, като превръща тялото в неуверено оформен обект, ъ-ъ, тоест разплескан понякога по цели единадесет измерения. Не се съмнявам, че всичко това ви е известно.
Професорът по Неопределени изследвания похъркваше — изведнъж си бе представил, че изнася лекция в зала 3Б.
Ринсуинд пък се хилеше. Поне устата му зееше и зъбите му се виждаха.
— А… Моля за извинение, но досега никой нищо не спомена за разп…
— Разбира се — продължи Пондър, — тялото няма да преживее субективно този процес…
— Ох…
— …поне доколкото познаваме процеса…
— Какво?
— …макар да съществува теоретичната възможност духът да е активен…
— А?
— …и за миг да стане свидетел на експлозивното обезтелесяване.
— Ей, какви ги дрънкате?!
— Всички обаче сме запознати с употребата на заклинанието във функцията му на опорна точка. Ъ-ъ, така не се пренася един обект, а просто се разменят местата на два обекта с приблизително равна маса. Тази вечер целта ми е да демонстрирам как чрез придаване на точно определен въртящ момент и максимална скорост на тялото…
— За мен ли приказваш, бе?
— …от първия момент на практика е несъмнено…
— Само „на практика“ ли?
— …че тялото ще запази целостта си при изминаване на разстояния до шест хиляди мили, плюс-минус десет процента…
— Плюс или минус все пак?
— Затова бъдете така добри… Извинете, Декане, ще ви бъда много задължен, ако престанете да ни покапвате с восък… Бъдете така добри да заемете позициите, които съм отбелязал на пода…
Ринсуинд впи изпълнен с копнеж поглед във вратата. Няколкото крачки до нея не бяха никакво препятствие за опитния страхливец. Можеше просто да си изприпка оттук, а тези нека си… нека си…
Какво ли биха могли да сторят? Да му отнемат шапката и да му забранят да припарва до Университета. Като се позамисли, едва ли биха си нарушили спокойствието чак дотам, че да го приковават на моста с главата надолу, ако се окаже прекалено трудно да го намерят.
Точно в това му беше проблемът. Нямаше да умре, но нямаше и да е магьосник. Докато старшите майстори на Занаята се тътреха по местата си и притягаха топчетата на жезлите си, той си мислеше, че ако
