— Ту го имам, ту го нямам. Навърта се около мен.
Коен се закиска.
— Ей, ще му смъкна проклетия капак някой ден, помни ми думата! Я, коне.
Бяха пет, чакаха унило в малка падина.
Ринсуинд се обърна да види какво правят освободените затворници. Щураха се безцелно.
— И петте коня ли ще вземем? — попита със съмнение.
— Че как иначе? Може да ни потрябват.
— Но… един за мен, един за теб… А останалите за какво са ни?
— За обяд, вечеря и закуска, да речем.
— Само че не е ли малко… несправедливо? Онези хора ми изглеждат доста… хм, объркани.
Коен се подсмихна с пренебрежението на човек, който никога не е бил затворник, ако ще да са го сковавали във вериги.
— Освободих ги. За пръв път в животеца си са свободни. Трябва доста да са стъписани. Сега чакат някой да им каже какво да правят.
— Ъ-ъ…
— Щеш ли да им заповядам да пукнат от глад, а?
— Ъ-ъ…
— Добре де! Ей, сган! Строй се тука, бързо, при мен, але хоп!
Малката тълпа притича при Коен и застана в очакване зад коня му.
— Да ти кажа правичката, хич не сбърках, че се довлякох тука. Това си е направо страна на неограничените възможности — подхвана престарелият герой, подкарвайки животното в тръс. — Да знаеш, забранено им е да носят мечове. Само благородниците, армията и императорската стража ги имат. Можеш ли да повярваш, а? Ама кълна се във всички богове, че е истина. Мечовете са извън закона, значи ги носят онези, дето са скарани със закона. Пък туй — добави Коен и освети пейзажа с ярката си усмивка — много ми допада.
— Но нали… — позапъна се Ринсуинд — нали разбираш… заварих те окован…
— А, добре стори, че ми напомни. Тъй, тъй. Ще намерим останалите момчета, после ще разбера кой е виновен и ще си поприказвам малко с него.
Тонът му подсказваше недвусмислено, че другите участници в разговора ще издават само звуци, означаващи на разни езици „Изключително удоволствие!“ или „Твоята жена е голям хипопотам“.
— Момчета ли?
— Няма бъдеще за единаци във варварството — обясни Коен. — Събрах си… А бе, ще видиш.
Ринсуинд се обърна да погледне следващата ги групичка, после снега, накрая пак Коен.
— Ъ-ъ… Знаеш ли накъде е Хунхун?
— Как да не знам. Градът на шефовете. Натам сме се запътили, ама има една дреболия. Сега е обсаден.
— Обсаден ли? Тоест… Големи армии отвън, а хората вътре ядат плъхове и тям подобни?
— Правилно. Да не забравиш обаче, че сме на Уравновесяващия континент. Обсадата е много учтива. Е, аз си я наричам обсада… Дъртият император скоро ще пукне, затуй големите родове чакат да се сдърпат за плячката. Тъй става по тия краища. Имат пет силни банди и се дебнат, никой не ще пръв да удари. Тука мозъкът ти трябва да подскача заднешком като рак, та да ти светне в главата какво става.
— Коен…
— Казвай де, момче.
— А какво става, по дяволите?
Лорд Хонг наблюдаваше чайната церемония. Точеше се три часа, но човек не биваше да прибързва.
Освен това играеше шах срещу самия себе си. Само така си осигуряваше противник от своята класа, но в момента положението на дъската се оплиташе, защото и двете страни предпочитаха сходни и несъмнено блестящи отбранителни стратегии.
Понякога му се искаше да има враг, който да му е равен по хитроумие. Е, понеже Лорд Хонг беше особено хитроумен, всъщност му се искаше неговият враг да е почти толкова хитроумен — може да бъде озарен от случайни проблясъци на стратегически гений, но и да страда от гибелен недостатък на ума. Уви, хората бяха твърде тъпи. Рядко се случваше някой да мисли поне десетина хода напред в играта.
За императорския двор на Хунхун убийствата бяха като храната и водата. Може да се каже, че и най- често се осъществяваха чрез храната и водата. Тази игра всички я разбираха и участваха в нея. Разбира се, смяташе се за проява на лош вкус да убиеш самия Император. Правилният ход беше да го поставиш в такова положение, че да го контролираш. Но на подобно равнище ходовете ставаха особено опасни. Колкото и родовите предводители да бяха увлечени в междуособиците си, можеше да се разчита на тях, че непременно ще се съюзят срещу оногова, който напира да се издигне прекалено над останалите. А пък Лорд Хонг се издигаше като бухнало тесто. Постигна го лесно — внуши на всички конкуренти, че макар всеки от тях да е очевидният кандидат за императорския трон, ще е най-добре да се примирят, ако Лорд Хонг го заеме, иначе…
Забавляваше го мисълта за тяхната увереност, че и самият той заговорничи за трона…
Вдигна глава и улови погледа на младата жена, която шеташе съсредоточено около масичката за чай. Тя се изчерви и обърна лице на другата страна. Вратата се плъзна встрани. Един от хората му припълзя на колене вътре.
— Какво има?
— А-а… О, господарю…
Лорд Хонг въздъхна. Рядко някой започваше така съобщението си, ако носеше добра новина.
— Хайде, казвай.
— О, господарю, появи се онзи, когото назовават Най-големия магьосник. Високо в планините. Яхнал дракона на вятъра. Поне така твърдят — припряно добави вестоносецът, защото знаеше мнението на господаря си за суеверията.
— Ясно. Но?… Долавям, че има някакво „но“.
— Ъ-ъм… Липсва едно от Гръмовните кучета. От новата партида… Която заповядахте да изпробваме… Ние не… Тоест… Смятаме, че капитан Три Високи Дървета се е натъкнал на засада или… сведенията са неясни… Нашият, хм, осведомител се кълне, че Най-големият магьосник го запратил някъде с магия…
Вестоносецът склони глава почти до пода.
А Лорд Хонг само въздъхна още веднъж. Магия… На нея отдавна се гледаше с лошо око в Империята, освен за най-дребни всекидневни нужди. Беше толкова нецивилизована. Даваше мощ в ръцете на хора, които дори за да си спасят живота, не биха могли да напишат достоен за внимание стих.
Лорд Хонг вярваше несравнимо по-силно в съвпаденията, отколкото в магията.
— Твърде досадно — отбеляза той.
Изправи се и взе меча си от специалната стойка. Оръжието имаше дълго и леко извито острие, бе изковано от най-изкусния майстор в Империята… тоест от Лорд Хонг. Преди да се захване с този труден занаят, той бе слушал от познавачи, че са необходими поне двадесет години, за да го овладееш. Затова напрегна силите си малко повече от обичайното. И го овладя за три седмици. Хората никога не се съсредоточаваха, затова понасяха толкова несгоди в живота…
Вестоносецът се просна по корем на пода.
— Отговорният за това офицер екзекутиран ли е вече? — осведоми се спокойно Лорд Хонг.
Мъжът пред… тоест под него май се опитваше да се слее с дъските на пода.
— Да! — изписука той тъничко.
Лорд Хонг замахна. Меко шумолене като от падащо парче коприна, после трополене като от паднал и претърколил се кокосов орех, съпроводено с тихото дрънчене на порцелан.
Вестоносецът отвори очи. Вниманието му бе насочено само към собствената му шия от страх, че помръдне ли, изведнъж ще стане доста по-нисък. Мълвата носеше страшни истории за мечовете на господаря.
— Какво чакаш, ставай! — недоволно заповяда Лорд Хонг.
