Грижливо изтри острието и остави меча на мястото му. После протегна ръка и извади малко черно шишенце от халата на младата жена.
Щом махна тапата и го наклони, стекоха се няколко капки, които изсъскаха на пода.
— Виж ти — отбеляза Лорд Хонг. — Чудя се защо тези хора упорстват. — Озърна се към вестоносеца. — Лорд Танг или Лорд Максуини вероятно са откраднали Гръмовното куче с единствената цел да ме ядосат. Магьосникът избягал ли е?
— Така изглежда, господарю.
— Доволен съм. Постарай се винаги да е на косъм от бедата. Прати друго момиче да се занимава с чая. И да има глава на раменете си!
Коен беше приятен спътник, ако не му даваш поводи да те убие — например не разполагаш с прекалено богатство или не му пречиш да стигне до мястото, накъдето се е устремил. Ринсуинд вече го бе срещал няколко пъти, най-често докато бягаше от нещо друго.
Коен не си губеше времето да задава въпроси. Хората ту се появяваха, ту изчезваха от живота му. След петгодишна раздяла само промърморваше: „А, пак ли ти, бе?“, но никога не добавяше: „Как си?“ Нали виждаше с очите си, че си прав и здрав, другото не го засягаше.
Отвъд планините беше по-топличко. За голямо облекчение на Ринсуинд не се наложи да похапнат някой от резервните коне, защото някакъв сродник на леопардите скочи глупаво върху Коен с намерението да го изкорми.
Месото на хищника обаче имаше твърде силен дъх.
Е, Ринсуинд бе ял и конско. Премеждията през изминалите години го бяха принуждавали да преглъща едва ли не всичко, което не беше способно да скочи от вилицата му и да избяга. Но в момента се чувстваше достатъчно разстроен и без да смила парчета от същество на име, да речем, Дорчо.
— Как те хванаха? — попита, когато потеглиха отново.
— Бях зает с друго.
— Коен Варварина твърде зает, за да се сбие?!
— Не щях да плаша младата дама. Слязох до селото да чуя какво става и от приказка на приказка… И докато се усетя, накачулиха ме сума ти войници, все едно стовариха върху ми могила от евтина броня. Не мога да се бия свястно с оковани отзад ръце. Много гадно копеле ги командваше, няма да го забравя аз! Събраха ни половин дузина, накараха ни да бутаме и дърпаме Гръмовното куче чак до планината, после ни вързаха с вериги за едно дърво, подпалиха фитила и се скриха настрани. Ама ти дохвърча и го накара да изчезне.
— Не го накарах аз да изчезне. Поне не пряко.
Коен се наведе на седлото, за да подшушне доверително на Ринсуинд:
— Знам аз за какво служи онуй чудо.
Изглеждаше много доволен от себе си.
— За какво?
— Беше някакъв фойерверк. Тука много си падат по фойерверки. Гонят с тях злите духове. А зли духове наоколо — с лопата да ги ринеш. Заради кланетата е, да знаеш.
— Кланета ли?…
Ринсуинд смяташе открай време Ахатовата империя за много мирна страна. Тук имаше цивилизация. Тук изобретяваха разни неща. Дори той изигра немалка роля за разпространяването на някои техни постижения в Анкх-Морпорк. Приятни невинни изделия като часовници, задвижвани от демончета, или пък кутии, в които духчета рисуваха снимки.
„Нали тук уж трябваше да е скучно“?
— Ами да, кланета — невъзмутимо потвърди Коен. — Представи си, че поданиците позакъснеят малко с данъците. Избираш си някое градче, където хората се ежат, избиваш ги всичките, подпалваш къщите, срутваш стените и после разораваш пепелищата. Така се отърваваш от главоболия, а пък жителите на другите градове изведнъж стават едни любезни и послушни. В хазната започват да се стичат данъци като придошла река. Улеснява се управлението на държавата, доколкото разбирам. Като почнат пак да ти създават главоболия, само ги питаш: „Помните ли Нангнан?“ А те се чудят: „Че къде е този Нангнан?“ И ти им отвръщаш: „Точно за туй ви намеквам.“
— Как е възможно! Ако в нашите земи някой се опита да го направи…
— Да, ама тука си имат древни обичаи. Хорицата си мислят, че така трябва да вървят нещата в държавата. Правят каквото им казват. Все едно са роби. — Коен се озъби. — Не че имам нещо против робите. И аз съм поробвал тогова-оногова. Но където има роби, какво друго виждаш?
Ринсуинд се замисли.
— Камшици? — предположи той неуверено.
— Позна от първия път. Камшици. Има нещо честно, като събереш накуп робите и камшиците. Тука обаче няма да видиш камшици. По-лошо е.
— Защо? — вече малко подплашено попита Ринсуинд.
— Ще разбереш.
Ринсуинд неволно се обърна да изгледа другите бивши затворници, които все така се влачеха подире им и ги гледаха със страхопочитание. Бе им дал мръвки от леопарда. Отначало се вторачиха в месото, сякаш е отрова, после го изгълтаха, като че е много вкусно.
— Още вървят след нас.
— Ами да, нали им даде месо — засмя се Коен и започна да си свива цигарка. — Не биваше. Трябваше да им оставиш мустаците и ноктите, та да видиш какви чудесии знаят да готвят. Знаеш ли коя е най-скъпата гозба по крайбрежието?
— Не знам.
— Супа от свински уши. Това какво ти подсказва за страната, а?
Ринсуинд вдигна рамене.
— Че хората са много пестеливи?
— Не, че някой мръсник вече е излапал свинята. — Старецът се обърна на седлото. Групичката се смръзна. — А бе, нали ви казах, че сте свободни. Не стоплихте ли вече?
Най-смелият се обади:
— Стоплихме, о, господарю.
— Не съм ви никакъв господар. Свободни сте. Вървете където си щете, ама ако ще се мъкнете с мен, ще взема да ви изтрепя. Сега да се махате, чухте ли?
Мъжете се спогледаха тревожно, обърнаха се като един и се втурнаха заедно по друга пътека.
— Като гледам, ще се върнат направо в селото — изсумтя Коен и завъртя очи. — Нали ти казвам, по- лошо е от камшиците. — Размаха жилестата си ръка към околността. — Адски смахната страна, да знаеш. Чувал ли си, че има стена около цялата Империя?
— Ами… нали трябвало да възпира варварските нашествия…
— Да бе, да бе! Представи си ги само варварите. „Ау, олеле, ама тая стена е цели двайсет стъпки висока! Горкичките ние, сега ще се връщаме с празни ръце хиляда мили по тая проклета степ, вместо да проверим не стават ли обсадни стълби от ей оная борова гора.“ Не позна, момчето ми. Стената е да държи народеца вътре. А пък правилата… За всяка дреболия си има правило! Никой не се отбива в кенефа без парче хартия в ръка.
— Ами и аз, между другото…
— А на хартийката пише, че им е разрешено да се облекчат. Без хартийка не можеш да излезеш от селото си. Не можеш и да се ожениш без… А, стигнахме до моето скривалище.
Ринсуинд се огледа. Обрулени храстчета, няколко камъка и отвесни скали.
— Нищо не виждам.
— По туй се познава, че аз съм си направил скривалище тука.
Изкуството на войната беше основа на дипломацията в Империята.
Очевидно беше за всички, че война трябва да има. Тя беше крайъгълният камък в процеса на управление. Така Империята се сдобиваше със своите предводители. Системата от състезателни изпити й
