се търкаляше по пода от смях. — За всеки случай ще заповядам още стражи да бъдат разположени около покоите на Императора. Както и да са започнали размириците, ще се погрижим да свършат дотук.
Наблюдаваше ги как го наблюдават. „Мислят си, че искам да властвам над Империята. Затова всички — с изключение на Лорд Фанг, който очевидно ще се окаже накрая съмишленик на бунтовниците — се мъчат да измислят как да обърнат всичко в своя изгода…“
Кимна им за последен път и се прибра.
Всеизвестно беше, че призраците и дяволите, обитаващи мрачната пустош отвъд Стената, нямат понятие от култура и дори не са чували за писменост. Затова притежаването на книга от онези земи — поначало несъществуващ предмет — се наказваше със смърт. И с конфискация.
Лорд Хонг бе събрал внушителна библиотека. Дори и карти.
И още нещо. Държеше една кутийка винаги заключена, там — в стаята с огледало в цял ръст…
Не сега. Ще има време и за това.
Анкх-Морпорк! И името звучеше богато.
Само още година! Страшната напаст на бунта ще даде в ръцете му власт, каквато не е сънувал дори най-обезумелият Император. А после ще е немислимо да не се построи флот, за да бъде стоварено възмездието върху чуждестранните дяволи. Благодаря ви, Лорд Хонг. Вашите убийствено точни забележки няма да бъдат пренебрегнати.
Сякаш имаше някакво значение кой седи на трона! Империята беше само дребна допълнителна премия, можеше да си я вземе и после, в крачка. Ах, да има Анкх-Морпорк с работливите му джуджета, с познанията на жителите му за разните машинарии Я ги виж Гръмовните кучета. Половината се пръскат на парчета с първия изстрел. А пък колко неточни бяха… Иначе по принцип бяха изработени правилно, но…
В пристъп на озарение Лорд Хонг бе погледнал на проблема с очите на хората от Анкх-Морпорк. Осъзна, че може би, все пак, най-вероятно е по-подходящо да възложи работата на селянин, който разбира от метали и взривни смеси, а не на чиновник, който си е взел изпита, изравяйки от сборниците най-чудесната поема за стоманата. Жителите на Анкх-Морпорк умееха да вършат нещата.
Как му се искаше да мине по Широкия булевард като собственик, да хапне от деликатесите на прочутия господин Диблър. Как мечтаеше за партия шах с Лорд Ветинари. Е, заради това би се наложило да му остави поне една ръка, за да мести фигурите.
Вече се тресеше от възбуда. Не после, а сега! Пръстите му посегнаха сами към тайното ключе на верижката под дрехите.
Не можеше да се нарече пътека. Дори заек би я подминал, без да погледне страхливо. Човек би се заклел, че скалата е плътна, докато не застане точно срещу процепа.
Но и като го видиш, не вярваш да си струва усилията. Водеше към дълга падина с няколко естествени пещери, малко трева на туфи и едно изворче.
Оказа се, че води и към бандата на Коен. Само че той наричаше хората си „орда“. Всички седяха на слънце и се оплакваха, че времето вече не е достатъчно топло както преди години.
— Ей, момчета, върнах се — подвикна Коен.
— Че ти ходил ли си някъде?
— Кво? Кво каза?
— Каза, че СЕ ВЪРНА!
— Кой повърна?
Коен се обърна със сияйна усмивка към Ринсуинд.
— Аз ги събрах и ги доведох тука. Няма бъдеще в самотните подвизи.
— А-а… — проточи Ринсуинд, докато оглеждаше изпитателно сценката пред себе си, — някой сред тях дали е под осемдесет години?
— Момко Уили, я стани! — рече Коен.
Надигна се един наглед много обезводнен мъж, не чак толкова сбръчкан като останалите. Носеше ботуши с извънредно дебели подметки.
— Така ходилата ми опират в земята — обясни, щом забеляза втренчения поглед на Ринсуинд.
— Не… не я ли докосват… ако си с обикновени обувки?
— Не става. Ортопедичен проблем, нали разбираш. Как да ти кажа… А бе, при мнозина единият крак е по-къс от другия. Смешна работа, ама при мен…
— Няма нужда да продължаваш — прекъсна го Ринсуинд. — Понякога имам забележителни прозрения… И двата ти крака са по-къси от другия, нали?
— Вярно, бе. Забележително прав си. Личи си магьосникът — похвали го Момъка Уили. — Познаваш ги нещата.
С безумно весела усмивка Ринсуинд се съсредоточи върху следващия член на ордата. Лесно се досети, че е човек, но само защото една маймуна едва ли би се возила в инвалидна количка, и то нахлупила шлем с рога на главата си. Съществото разкриви лице насреща му.
— Това е…
— Кво? Кво?
— …Бесния Хамиш — довърши Коен.
— Кво? Кой?
— Обзалагам се, че инвалидната количка направо смразява враговете — подхвърли Ринсуинд. — Особено с тези остриета, стърчащи от главините.
— Адска мъка беше да я прехвърлим през стената — призна главатарят. — Но ще се шашнеш, като го видиш как сменя скоростта и посоката.
— Кво?
— А този е Простака Тръкъл.
— Разкарай се, магьоснико.
Коен се усмихна бащински.
— Навремето го смятаха за един от най-гадните разбойници.
Ринсуинд примига.
— А… Може ли да си поприказваме само двамата?
Дръпна настрани престарелия варварин.
— Не искам да всявам раздори, но не ти ли минава през ума все пак, че твоите хора са, как да се изразя… с изтекъл срок на годност? Малко старички, по-направо казано.
— Кво? Кво каза?
— Каза, че сме СТАРИЧКИ.
— Кво?
— Ама ти не виждаш ли? — учуди се Коен. — В тях са събрани почти пет столетия опит във варварството и геройството.
— О, пет столетия боен опит се отразяват добре на една дружина — съгласи се Ринсуинд. — Дори чудесно. Стига да не са събрани в толкова малко хора. Какво очакваш от тях? Да повалят противниците, като падат върху тях ли?
— Съвсем наред са си — натърти Коен и показа крехък мъж, впил поглед в голямо трупче от тиково дърво. — Глей го само Калеб Мзкормвача! Над четиристотин души е изтребил с голи ръце. Вече е на осемдесет и пет, ама само малко е прашасал, дето се вика, иначе си е цяло чудо.
— А що за занимание си е намерил?
— Виж какво, тука хората много ги бива в ръкопашния бой. Страхотно си падат по тия схватки, щото повечето нямат право да носят оръжия. И Калеб веднага се нагласи според местните обичаи. Да знаеш само какво я чака тая талпа… Един крясък, да ти се съсири кръвта във вените, и…
— Коен, те всичките са престарели.
— Те са каймакът!
— Не, те са вкиснато сирене — въздъхна Ринсуинд. — Защо си ги довлякъл чак дотук?
— Ще ми помагат да отмъкнем нещичко.
— Скъпоценности или друго?
— А бе, нещо — изведнъж стана потаен варваринът. — В Хунхун е скрито.
