— Сериозно? Брей! Предполагам, че населението е многобройно, нали?
— Към половин милион.
— И е неоспорим факт, че стражите изобилстват?
— Чух да разправят, че били към четирийсет хиляди. Ако броиш и всички армии, стават три четвърти милион.
— Каквото очаквах — поклати глава Ринсуинд
— И с тази шепа старци…
— Сребърната орда — гордо го поправи главатарят.
— Моля?!
— Тъй се наричаме. В тоя занаят не може без име. Ние сме Сребърната орда.
Ринсуинд погледна през рамо. Неколцина от ордата бяха задрямали.
— Сребърната орда, значи. Правилно. Подхожда поне на цвета на косата им… които я имат, де. И с тази… Сребърна орда ще нахлуеш в града, ще избиеш стражата и ще отмъкнеш съкровището, а?
Коен кимна.
— Горе-долу позна. Е, няма да трепем всичките стражи…
— Нима?
— Много ще се забавим.
— Разбира се, освен това ще искаш да си оставиш малко забавления и за другия ден.
— Не, бе, те ще са твърде заети с революцията и другите щуротии.
— И революция, а? Да му се не види…
— Хората казват, че имало знамения. Няма да сбъркаш, ако останеш с нас — добави новоизлюпеният Чингис Коен. — Поне ще знаеш, че няма да пострадаш.
— Ей в това не съм сигурен — ухили се ужасно Ринсуинд. — Даже изобщо.
„Поне като съм сам, случват ми се обикновени страхотии.“
Коен вдигна рамене и плъзна поглед по полянката, докато забеляза кльощава фигура, седнала по- настрани от останалите и увлечена в някаква книга.
— Виж го пък тоя — рече снизходително като човек, хвалещ умното си кученце. — Вечно е забол нос в тия хартии. Ей, Даскале! Я ела и покажи на тоя магьосник пътя за Хунхун. — Пак се обърна към Ринсуинд. — Даскала всичко ще ти сдъвче набързо, щото знае всичко. Оставям ви да си бъбрите. Аз пък имам малко приказка с Дъртия Винсент. Не че му има нещо — добави наежено, — ама паметта му върти номера. По пътя насам имахме неприятности, да знаеш. Все му разправям: „Жените ги насилваш, пък къщите ги палиш.“
— Жени ли? — задави се Ринсуинд. — На неговите години не е много веро…
— Само на осемдесет и седем е — отсече Коен. — И не е хубаво да разваляш сънищата наяве на един старец, чу ли?
Даскала се оказа върлинест мъж с дружелюбно, но разсеяно изражение и с пухкава корона от бяла коса. Погледнат отгоре, сигурно приличаше на глухарче. И не изглеждаше кръвожаден вагабонтин, макар да носеше възширочка за телосложението му ризница, също и огромна ножница на гърба, пълна обаче със свитъци и четки. А на ризницата си бе пришил кожен нагръден джоб за трите разноцветни перодръжки.
— Приятно ми е, Роналд Сейвлой — представи се и стисна ръката на Ринсуинд. — Тези господа разчитат може би прекалено на моята осведоменост. Да видим сега… Искате да стигнете до Хунхун ли?
Ринсуинд тъкмо за това размишляваше усилено
— Е, искам поне да знам кой път ще ме отведе дотам — каза предпазливо.
— Да, разбирам. През този сезон на ваше място бих се насочил към залязващото слънце, докато сляза от планините в алувиалната равнина, където ще забележите дръмлини и някои чудесни образци на ератични скали. Разстоянието е около десет мили.
Ринсуинд го зяпаше. Доста по-уместно би било да чуе от устата на разбойник указания от рода на „Пердашиш направо до опожарения град, после свиваш вдясно и вървиш все покрай ония, дето са обесени за ушите.“
— Тези дръмлини… не са ли опасни?
— О, става дума само за един вид постглациални възвишения — успокои го господин Сейвлой.
— Ами онези ератични скали? Звучи ми като нещо, което може да подскочи и да ти се стовари на главата.
— О, не, просто са каменни късове, влачени надалеч от движението на ледниците. Няма за какво да се тревожите. Местността сама по себе си не е враждебна.
Ринсуинд не му повярва. Разните местности неведнъж му бяха нанасяли болезнени удари.
— Хунхун обаче — продължи господин Сейвлой — е малко неспокойно място в момента.
— Не може да бъде — уморено сви устни Ринсуинд.
— Не е съвсем правилно да наречем ситуацията обсада. Всички очакват смъртта на Императора. Настъпват — той се усмихна — „интересни времена“, както ги наричат тук.
— Мразя интересните времена.
Другите от ордата се пръснаха по работата си, дремеха или се жалваха един на друг от болки в ходилата. Отнякъде се чуваше гласът на Коен:
— Гледай бе, това е кибрит, пък онова е…
— Знаете ли, изглеждате ми твърде образован за варварин — осмели се да отбележи Ринсуинд.
— О, моля ви, не съм бил варварин цял живот. Преди бях учител. Затова ми измислиха прякор Даскала.
— И какво преподавахте?
— География. И усърдно се занимавах с изучаването на Ауриента13. Реших обаче да зарежа всичко и да си изкарвам прехраната с меч в ръка.
— След като цял живот сте бил учител?!
— Е, само се наложи да сменя гледната точка, ако ме разбирате.
— Но… все пак… лишенията, ужасните рискове, всекидневните опасности за живота…
Господин Сейвлой се оживи.
— Именно, именно! И вие ли сте бил учител?
Някой кресна. Ринсуинд видя двама от ордата да се карат, почти опрели носове. Бившият учител въздъхна.
— Опитвам се да ги науча да играят шахмат. Жизненоважен е, за да проникнем в мисленето на хората от Ауриента. Опасявам се обаче, че моите съратници трудно възприемат идеята да изчакват реда си за следващия ход. А представата им за дебют е царят и пешките да се втурнат напред и да подпалят противниковата част от дъската.
— Искам да кажа… Чингис Коен… Не е ли нелепо? Да не е превъртял или що? Тоест… да заколи половин дузина изкуфели жреци и да изчовърка скъпоценните камъни от свещените статуи — да, възможно е. Но да нападне сам четирийсет хиляди стражи — та това е сигурна смърт!
— А, няма да бъде сам — учтиво напомни господин Сейвлой.
Ринсуинд примига. У Коен очевидно имаше нещо, заради което околните се заразяваха с оптимизма му, сякаш е хрема.
— Да, да. Разбира се. Моля за извинение. Бях забравил. Значи седмина срещу четирийсет хиляди? Не ми се вярва да срещнете особени затруднения. А аз ще си тръгвам. Колкото може по-бързо.
— Имаме план. Нещо като… — Новият варварин се запъна. Очите му леко се замъглиха. — Не се ли сещате? Пчелите го правят. И осите. Май и някои видове медузи, доколкото си спомням… Как ми избяга тази дума… Все едно. Ще бъде най-голямото по рода си, убеден съм.
Ринсуинд го изгледа безизразно.
— Не видях ли тук един кон в повече?
— Чакайте да ви дам нещо — спря го бившият учител. — Вероятно ще ви помогне да разберете. В това е разковничето…
Подаде му малко снопче хартия, скрепено с конец в единия край. Ринсуинд го натика припряно в джоба си — успя да прочете само заглавието: КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА.
