Според Ринсуинд възможностите му за избор бяха съвсем недвусмислени. Имаше го град Хунхун — обсаден, очевидно гъмжащ от бунтовници и други опасности, имаше го и всичко останало.
Следователно беше много важно да знае къде е този град, за да не се натъкне на него случайно. Изслуша внимателно напътствията на господин Сейвлой и отпраши в обратната посока.
Все някъде може би щеше да намери отплаващ кораб. Естествено старшите магьосници биха се изненадали, като го видят да се завръща, но защо да не им каже, че е нямало никой вкъщи?
От подножията на планините се спусна в привидно безкрайна влажна равнина, из която в мъглата се виеше толкова оплетена река, че май непрекъснато се срещаше със самата себе си.
Всичко бе заето от шарените кръпки на усърдно обработвани ниви. Ринсуинд обичаше природата, стига между него и нея да има здрава градска стена. Околността обаче трудно влизаше в определението за природа. По-скоро си беше безгранично стопанство. Нарядко от земята стърчаха огромни камънаци с опасно ератичен вид.
Понякога мярваше в далечината прилежни стопани. Доколкото успяваше да различи, основното им занимание беше местенето на пръст.
Зърваше и по някой мъж до колене във водата, хванал края на връв, стигаща до халка в муцуната на бивол. Животното преживяше и от време на време си изпразваше червата. Мъжът държеше връвта, като че няма друга цел и работа в живота си.
По пътя също се срещаха хора. Почти всички бутаха ръчни колички, натоварени с изпражнения от водни биволи, а може би и с пръст. Не обръщаха внимание на Ринсуинд. Всъщност дори подчертано не го забелязваха. Подминаваха го бързешком, загледани в почвената динамика с човешко участие или във физиологичните процеси на биволите.
Ринсуинд пръв би признал, че е муден в мисленето.14 Само че вече бе натрупал достатъчно опит, за да разпознае признаците. Тези хора се преструваха, че не го виждат, защото не биваше да зяпат конници.
Вероятно произхождаха от прадеди, на които е било втълпявано, че ако се взираш прекалено нахално в човек на кон, изпитваш неприятното усещане от пръчка, пернала те през ухото. И нежеланието да се взират се е превърнало в наследен условен рефлекс. А и едва ли онези, които все пак са зяпали конниците, са живели достатъчно, за да оставят потомство.
Реши да направи експеримент. Следващото возило, повлякло се край него, носеше не пръст, а хора — петима-шестима, насядали около грамадното колело в средата. Спомагателният начин за придвижване беше малко платно, опънато да лови вятъра, а основният — нечий прадядо или поне мъж на възраст да е нечий прадядо.
Коен му бе обяснил: „Тука има хорица, дето могат да бутат натоварена каруца поне трийсетина мили само с паница просена каша и отвара от кости в корема. Туй какво ти говори, а? На мен ми говори, че някой друг е излапал телето.“
Ринсуинд реши да научи нещо за местните нрави, а и да поупражнява езика. От години не бе изричал думица на тази реч, само че Ридкъли бе казал истината — наистина имаше дарба за езиците. В Ахатовата империя си служеха с не много на брой основни срички, по-важни бяха интонацията, ударението и контекстът. Думата за „пълководец“ би могла да прозвучи като „дългоопашат мармот“, „мъжки полов орган“ или „вехт курник“.
— Ей, вие! — кресна Ринсуинд. — Ъ-ъ… огъване на бамбук? Израз на неодобрение? Ъ-ъ… тоест… Я спрете веднага!
Возилото заскрибуца и спря. Никой не погледна към него. Взираха се във всяка друга посока. Най-сетне старецът, бутал тромавата конструкция, се престраши да измънка с изражението на човек, който си знае, че при всяко положение ще загази:
— Какво ще заповяда ваша светлост?
По-късно Ринсуинд дълбоко съжаляваше за думите, които изрече.
— Просто ми дайте каквато храна имате и… опърничави кучета?
Лицата им не трепнаха.
— Проклятие! Тоест… Подредени бръмбари? Разнообразни водопади? О, да бе… Пари!
Пътниците се разтършуваха. След малко старецът пристъпи с наведена глава и протегна шапката си. Съдържаше малко ориз, веяна риба и яйце с твърде застрашителен вид. Също около половин килограм злато на големи кръгли монети.
Ринсуинд зяпна жълтия метал.
Златото се намираше в по-голямо изобилие от медта на Уравновесяващия континент. Един от малкото всеизвестни факти за Ахатовата империя. Затова нямаше никакъв смисъл Коен да замисля грабеж. Човек не може да носи повече, отколкото ще издържи гръбнакът му, нали? Защо просто не отнеме златото от жителите на някое село, за да си живее като крал до края на дните си? Всъщност дори не би се наложило да минава по всички къщи на селото…
Изведнъж се усети и искрено се засрами. Тези хора едва ли имаха друго освен купчини злато.
— Ъ-ъ… Благодаря ви. Да. Просто проверявах. Вземете си всичко. Ще задържа само… най-старата майка… тичането встрани… ох, по дяволите… рибата!
Ринсуинд винаги се бе намирал в основата на социалната пирамида. Размерите на пирамидата изобщо нямаха значение в неговия случай. Върхът можеше да се издига или спуска колкото си иска, основата си оставаше на мястото. Поне беше пирамидата на Анкх-Морпорк, ако това е някаква утеха.
Там никой никому не се кланяше. И всеки опитал това, което той стори току-що, досега да пълзи в канавката и да скимти от болка в слабините, а конят му вече да е пребоядисан два пъти и да е продаден на човек, готов да се закълне, че го има от години.
Макар да беше смахнато, почувства се горд, щом направи сравнението. И нещо странно се надигна от тинестите дълбини на душата му. Сам се изуми, че го споходи порив на щедрост.
Смъкна се от коня и протегна поводите към стареца. Ездитното животно беше полезно, но пък Ринсуинд бе свикнал да се тътри пеша. Освен това на къси разстояния подплашеният човек с лекота надбягва кон — факт, който Ринсуинд никога не забравяше.
— Вземете го — предложи великодушно. — За рибата.
Старецът изпищя, награби дръжките на возилото и го забута с породена от отчаянието бързина. Неколцина от пътниците изпопадаха на пътя, почти се озърнаха към Ринсуинд, разкрещяха се и побягнаха след отдалечаващата се сухопътна лодка.
По-лошо от камшиците, бе казал Коен. Вече нямат нужда от камшици. Ринсуинд се надяваше с цялата си душа никога да не открие точно какво бяха сторили на тези хора.
Продължи през безкрайната панорама от ниви. Липсваха дори бурени край пътя или кръчми. Сред полята се мяркаха неясни очертания — може би градчета или села, но към тях не водеше дори пътечка, защото би отнела малко от земята.
Накрая се настани на потънал в земята камък, който и задружните усилия на селяните не бяха помръднали. Бръкна в джоба си и извади срамните парченца риба.
Напипа и снопчето листове, дадено му от господин Сейвлой. Извади го. Учителят-варварин го бе уверил, че от написаното ще разбере какво става.
Заглавието гласеше: „КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА“. Страниците бяха изпълнени с грозновати редове от картинки. Ринсуинд не го биваше много в четенето на този език. Дори в Библиотеката на Невидимия университет имаше твърде малко книги от Ахатовата империя. А този текст показваше, че пишещият мъчително се напъва да открие смисъл в нещо абсолютно непознато и чуждо.
Обърна два-три листа. Имаше разказ за Големия град, в който се срещали великолепни неща — „бира, силна като вол“, „хлебчета с множество части от прасе в тях“. Всеки в града май беше мъдър, учтив, силен или съчетаваше трите достойнства наведнъж, особено загадъчната особа на Най-големия магьосник, споменавана начесто.
Имаше и озадачаващи кратки коментари. „Видях един мъж да настъпва друг — градски страж, който му каза: «Жена ти е голям хипопотам», а виновният отвърна: «Заври си го, където не прониква светлина». И стражът (тук започваше червеното мастило, а ръката на пишещия бе треперила от вълнение) не отсече главата на виновния, както повелява древният обичай.“
Следваше пиктограма на пикаещо куче, която незнайно защо заместваше възклицателния знак в тази
