устроен светът.
Но ако някой напише весела книга… …как си е прекарал ваканцията… …на едно неописуемо различно място… …колкото ще да се е вкаменила традицията, все някой започва да си задава опасни въпроси, например: „А кой изплюска прасето?“
Ринсуинд впери унил поглед в пода. „Селяни от Империята, въставайте! Нямате какво да губите, освен главите на раменете си или пък ръцете и краката си, а освен това могат най-много да ви пуснат през голямата мелачка…“
Огледа кориците. Името на автора липсваше, на гърба имаше кратко послание: „Желая ви все по-голяма сполука! Преписвайте и разпространявайте! Издръжливост и бодрост в напредъка!“
И в Анкх-Морпорк се случваше по някой бунт. Само че там никой не си губеше времето да го организира. Хората награбваха първото попаднало им пред очите оръжие и изскачаха на улиците. И не издигаха внимателно премислени лозунги, а разчитаха на провереното от живота „Ей го бе, ей го! Дръж го, а тъй! Ритни го насам да го набуча на вилата!“ Поводът за бунта обаче почти никога не съвпадаше с причината. Когато провесиха за ушите Лудия Лорд Снапкейс, всъщност не беше защото накара горкия Богис Дългопръстия да изяде собствения си отрязан нос, а защото дългите години, прекарани в треперене от изобретателната му жестокост, в един момент преляха…
От другия край на залата долетя смразяващ писък. Ринсуинд почти събори масата, преди да забележи малката сцена и актьорите.
Отпред трима музиканти клечаха на пода. Всички клиенти на ханчето се обърнаха да изгледат представлението.
Посвоему беше много занимателно. Ринсуинд трудно следеше нишката на сюжета, но беше нещо такова: мъжът си взема момиче, губи го заради друг мъж, съсича новата двойка, а накрая пада върху меча си. После всички излизат да се поклонят. Подробностите се губеха в неспирните викове, актьорите през цялото време говореха не един с друг, а на публиката. Маските на лицата им също не помагаха да ги различи. Пък и музикантите май живееха в свой свят… или в три различни свята, съдейки по издаваните от инструментите звуци.
— Сладкиш с късметче?
— Ъ?
Ринсуинд се възнесе към повърхността от дълбините на трагедията и съзря съдържателя пред себе си. Бе тикнал под носа му тепсия с приблизително овални бисквити.
— Сладкиш с късметче! — настоя кльощавият.
Ринсуинд се пресегна. Пръстите му тъкмо да се вкопчат в едно парче твърдо тесто и тепсията се отмести малко, за да го насочи към друго.
Добре де. Все едно.
Пак се замисли, докато кресливата пиеса продължаваше, че в Анкх-Морпорк поне можеш лесно да си намериш истински оръжия.
Горките окаяници. Съставените с добро възпитание лозунги и въодушевлението не стигаха за хубав бунт. Освен това имаха нужда от обучени бойци и хитроумен водач. Надяваше се обаче да си намерят такъв, когато самият той вече ще бъде далеч оттук.
Разви късчето хартия, скрито в бисквитката, и го зачете нехайно, без изобщо да забележи, че съдържателят му мина в гръб.
Показалецът му проследи линиите на четката. „Най-смирено… молим… за извинение.“
Музикантът с цимбалите ги тресна оглушително.
И сопата отскочи от главата на Ринсуинд.
Старците кимнаха весело и отново се захванаха с играта на шибо.
Беше чудесно утро. В скривалището отекваха звуците от разбуждането на Сребърната орда — пъшкане, нагласяне на различни самоделни помощни пособия, оплакване от сврените някъде очила, размяна на погрешно пъхнати в устите изкуствени челюсти.
Коен си бе топнал краката в локва с топла вода и се радваше на слънчицето.
— Даскале!
Бившият учител рисуваше съсредоточено географска карта.
— Да, Чингис?
— Какво се е размрънкал Хамиш Бесния?
— Твърди, че хлябът бил много корав, а не можел да си намери зъбите.
— Обясни му, де — като ни потръгне, ще има десетина млади хубавици да му дъвчат хляба.
— Чингис, това не е особено хигиенично — укори го господин Сейвлой, без изобщо да вдигне глава. — Не помниш ли какво ти обяснявах за хигиената?
Коен не му отговори. Мислеше си: „Шестима старци, Даскала няма що да го броя. Много го бива да умува, ама в боя как ще е…“
Съмнението в собствените планове не беше нещо, което обикновено намираше място в черепната кутия на Коен. Когато се опитваш да носиш ритаща храмова девственица и чувал с плячкосани скъпоценности в едната ръка, а с другата отпъждаш петима вбесени жреци, не ти остава много време да размишляваш. Естественият подбор се грижи професионалните герои, които в решителния момент си задават въпроси като „А каква е всъщност моята цел в живота?“, бързо да се прощават и с целта, и с живота.
И все пак — шестима старци… а Империята разполага с почти милион въоръжени мъже.
Като се взреш в шансовете си под студената светлина на утрото, ако ще и да е топлата светлина на днешното утро, неволно поспираш устрема на мечтите си и се захващаш с аритметиката на смъртта. Ами ако нещо се обърка с изпълнението на Плана?…
Коен хапеше устни. Объркаше ли се нещо, би им отнело цели седмици да изтребят всички врагове. Може би трябваше да позволи и на стария Тог Касапина да дойде, макар той да прекратяваше участието си в боя всеки десетина минути, за да пикае.
Е, каквото стане. Вече бе решил, оставаше да не изпуска шанса си, като го зърне.
Някога таткото на младия Коен му обясни веруюто на героите и го увери, че няма по-голяма радост от славната смърт в битката.
Коен пък незабавно прозря колко порочно е това твърдение. Натрупаният богат опит още повече вкорени у него убеждението, че най-голямата радост е да утрепеш гадняра срещу теб в битката, а после да си седиш върху отнетата от него купчина злато, по-висока дори от коня ти.
Стана и се протегна под сгряващите лъчи на слънцето.
— Чудничка сутрин, момчета. Настроението ми е като за цял милион долари. А вашето?
Останалите кисело потвърдиха съгласието си.
— Ами хубаво тогаз. Да вървим да го приберем тоя милион.
Великата стена обгражда напълно Ахатовата империя. Без никакви пролуки.
Почти навсякъде е висока двадесет стъпки и абсолютно отвесна и гладка отвътре. Построена е дори по пустини с виещ вятър и на ръба на грамадни скали, където вероятността от вражеска атака е твърде слабовата. фактът учудва само хората, които не схващат добре истинската функция на съоръжението.
Това е не само стена, а предел. От едната му страна е Империята, думата която на местния език съвпада с „Вселена“. От другата страна е… нищото. В края на краищата може ли да съществува нещо извън Вселената?
О, привидно има разни явления като морета, острови, други континенти и така нататък. Дори да изглеждат плътни и веществени, дори да е възможно завладяването им… те пак не са действителни в същинския смисъл. В Ахатовата империя наричат с една и съща дума чужденеца и призрака, а само още едно движение на четката я превръща в „жертва“.
Стената е гладка, за да не насърчава онези досадници, които се инатят и си въобразяват, че отвъд май има нещо интересно. Изумително е, но мнозина не желаят да схванат намека дори след толкова хилядолетия. Живеещите по брега си стъкмяват салове и се впускат в пътешествия по океана, който би трябвало да е само легенда. Обитателите на вътрешните земи се задоволяват с хвърчила, достатъчно големи да вдигнат човек, дори правят столове, изстрелвани с множество фойерверки. Разбира се, мнозина
