и да го върже. След миг се сети, че според войниците нямаше нужда да се занимават с него. Нали хората винаги правеха каквото им се каже?
Коен твърдеше, че в Империята имат нещо по-лошо и от камшиците.
Сети се, че е време да падне на колене. Присви се, докоснал леко плочите с върховете на пръстите си.
— Питам се — подхвърли жизнерадостно, докато се наместваше в стартова позиция, — дали моментът не е подходящ да чуете една всеизвестна поговорка?
За Коен градските порти бяха позната гледака. Доста от тях бе потрошил през живота си с тарани и обсадни оръдия, веднъж дори и с главата си.
Портите на Хунхун обаче си ги биваше. Изобщо не приличаха на онези в Анкх-Морпорк, винаги гостоприемно отворени, за да привлекат платежоспособния посетител в града. Единствената им далечна връзка със защитната функция беше големият надпис: „Благодаря ви, че не ни нападате. Желаем ви приятен ден.“ А тези тук стряскаха с размерите си, освен това бяха изработени от метал, да не говорим зя стражевия пост, пред който чакаше цял взвод от неприветливо настроени мъже в черни брони.
— Даскале…
— Кажи, Коен.
— Туй пък що го правим? Нали уж щяхме да се промъкваме по ония акведукти, дето мишките толкова ги харесват?
Господин Сейвлой размаха пръст укорно.
— Така ще влезем в самия Забранен град. И помнете на какво ви учих. Време е да проумеете как трябва да се държите в градовете.
— А бе, знам аз как да се развихря в скапаните градове — изсумтя Тръкъл Простака. — Грабиш, кефиш се, а на излизане палиш. Същото като в селата, ама губиш повечко време.
— Подходящо поведение, но само когато минаваш през града на път за другаде. Ами ако поискаш да се отбиеш там и на другия ден?
— А бе, тъпако, как ще се отбия, като града вече го няма?
— Господа, моля ви да се вслушвате в думите ми! Трябва вече да усвоите цивилизованите нрави!
Хората не можеха да минат през портите просто така. Имаше опашка. Стражите се скупчваха настръхнали около всеки треперещ човечец, за да му проверят документите.
Дойде редът и на Коен.
— Документите, старче!
Той кимна весело и подаде на капитана парче хартия, на което господин Сейвлой бе изписал красиво:
„Ние сме бродещи безумци, които нямат никакви документи. Молим за извинение.“
Капитанът вдигна поглед и срещна щастливата усмивка на Коен.
— Я гледай… — процеди зло. — Старче, ти нямаш ли си уста да говориш?
Все тъй доброжелателно настроен, Коен се озърна към господин Сейвлой. Това не го бяха репетирали.
— Ама че празноглав човек! — промърмори главният страж.
Господин Сейвлой се възмути.
— Нали уж почитате лишените от разум!
— Не може да си луд, щом нямаш документ, където да е написано черно на бяло — отсече капитанът.
— Ох, писна ми — въздъхна Коен. — Казах ти аз, че номерът няма да мине, като налетим на някой кретен в броня.
— Нагъл селяндур!
— Ами, не съм толкоз нагъл като моите приятелчета.
— За нас говори, слабоумнико.
— А бе, що не се…
— Кво?
— Извънредно глупав войник.
Капитанът се стъписа малко. В психиката на хората от Ахатовата империя бяха неизкоренимо вдълбани преклонението пред праотците и уважението към по-възрастните. А началникът на стражата за пръв път в живота си виждаше толкова стари хора, които още да заемат вертикално положение върху земята. На практика можеше да ги смята и за праотци. Поне онзи в инвалидната количка миришеше подходящо.
— Заведете ги в поста!
Ордата се остави да я влачат. Всички се проявиха блестящо, защото господин Сейвлой бе отделил много часове да ги подготви. Знаеше, че си има работа с мъже, чиято реакция на потупване по рамото беше мигновено да отсекат пречещата ръка.
В поста стана доста тясно, когато Сребърната орда се натъпка вътре заедно със стражите. Един войник се вторачи в Хамиш Бесния, свит сърдито под одеялото си.
— Ей, дядо, какво държиш там?
Изпод одеялото изскочи меч и се заби в бедрото му.
— Кво? Кво? Кво каза тоя, бе?
— Каза „Аааа!“ — обясни Коен, в чиято ръка вече се бе появил дълъг нож.
С едно ловко движение кльощавите му ръце обездвижиха капитана и опряха острието в гърлото му.
— Приятелче, може да стане по лесния начин или по трудния. Ти си избери.
— Ах, ти, свиньо! Това ли според теб е лесният начин? Дано живееш в интересни времена! Предпочитам да умра, вместо да изменя на Императора!
— Твоя си работа.
Само частица от секундата бе необходима на главния страж, за да проумее, че Коен явно държеше на думата си и очакваше същото от другите. Ако бе имал повечко време, можеше да поразмишлява над факта, че целта на цивилизацията е да превърне насилието в последното и крайно решение, докато за варварина то е единственият, предпочитаният и преди всичко най-приятният избор. Но вече беше късно. Капитанът се свлече на пода.
— Че аз винаги си живея интересно — отбеляза Коен с доволния глас на човек, който влага много старание да си разнообрази всекидневието.
Насочи ножа към останалите стражи. Господин Сейвлой го зяпаше ужасен.
— Не е зле да го почистя туй — разговорчиво подметна Коен. — Само дето няма смисъл, ако пак ще го цапам. Вижте сега, аз като нищо ще ви изколя, ама Даскала разправя, че било време да ставаме почтени джентълмени.
Един страж изгледа косо съратниците си и коленичи.
— О, господарю, какви са желанията ви?
— Ей от таквиз момчета излизат свестни офицери — одобри Коен. — Как се казваш?
— Девет Портокалови Дръвчета, господарю.
Коен се озърна към господин Сейвлой.
— Сега какво да правя, а?
— Плени ги, моля те.
— Ама как да стане?
— Е… Сигурно трябва да ги вържеш, нещо такова.
— Аха, а после им клъцвам гръкляните, тъй ли?
— Не! Щом са ти се предали, не е позволено да ги убиваш.
Сребърната орда се вторачи в бившия учител.
— Уви, такива са правилата на цивилизацията. — опита се да ги утеши той.
— Ама нали лайнарите нямат оръжия! Тъкмо лесно ще ги изтрепем! — ядоса се Тръкъл.
— Именно защото са обезоръжени, не бива да ги убивате — настоя господин Сейвлой, потръпвайки леко.
