зърна без никаква изненада „Какво правих през…“
— Някои хора разправят, че зад Стената имало само пустини, зли призраци и страховити чудовища — подхвана продавачът. — Аз питам обаче — ами търговският потенциал? Създаде ли си човек връзки… Нали се сещате за какво говоря, шогун? Тогава успехът из краищата на призраците-кръвопийци му е в кърпа вързан.
Ринсуинд само кимна. В момента не му се струваше уместно да изтъкне, че ако в Анкх-Морпорк покажеш лъскаво злато, триста души наоколо веднага показват остра стомана.
— Мисля си, че с тази несигурност около Императора, слуховете за бунтовници и останалото… Вечен живот на Сина на небето, разбира се! Но… Може и да се намери някоя нишичка за един търговец с по-широк кръгозор, нали така?
— Нишичка ли?
— Ами… Например имаме едно нещо… — Дибала се наведе към ухото на събеседника си. — Вадят го от едни гъсеници. Нарича се коприна. Тя е…
— Знам. Доставят ни я от Клач.
— Е, добре де. Имаме и един храст. Като изсушиш листата, после ги запарваш във вряла вода и изпиваш…
— Да, чай — съгласи се Ринсуинд. — Него пък си купуваме от Хоуондаленд.
Търговецът вече имаше вид на сериозно затруднен мислител.
— Тогава… Правим барут и го пъхаме в тръби…
— Фойерверки ли? Познати са ни.
— Какво ще кажете за нашия изключително фин порцелан? Толкова е…
— В Анкх-Морпорк някои джуджета правят такъв порцелан — прекъсна го Ринсуинд, — че през него спокойно се чете книга, ако ще бележките под линия да са с най-дребния шрифт.
Дибала се намръщи.
— Вие, призраците-кръвопийци, май сте прекалено хитри и лукави. Дали пък не сте и наистина опасни, а?
— Ние ли? О, не се тревожете. Почти не се случва да убиваме чужденци в Анкх-Морпорк. После как ще им пробутаме от нашата стока?
— Все пак какво от нашите изделия се търси при вас? Хайде, вземете си оризова питка. Или искате да опитате свински топки? На клечица, а?
Ринсуинд си избра питка. За другото не му се искаше дори да разпитва.
— Имате злато — напомни небрежно.
— О, твърде е меко, за да направиш нещо свястно от него — поклати глава търговецът. — Все пак изработваме от златото водосточни тръби и облицовка за покриви.
— Хм… Мисля, че хората в Анкх-Морпорк биха измислили как да използват известно количество — насърчи го Ринсуинд.
Погледът му неволно все се връщаше към монетите в купичката. Страна, където златото е по-евтино от оловото…
— А това какво е? — посочи смачкан четириъгълник, затрупан с монети.
Дибала погледна.
— Ами това може би е нещо съвсем непознато за вас. Нарича се пари. Полезен начин да си носиш…
— Питах за късчето хартия — учтиво поясни Ринсуинд.
— За същото говорех — осведоми го търговецът. — За банкнотата от десет рину.
— Какво означава това?
— Точно каквото казах. Струва десет такива.
Дибала вдигна от купичката монета колкото оризовата питка.
— Но кому е нужно да си купува хартия?
— Не я купуваш, а с нея купуваш разни неща.
Ринсуинд зяпна тъпо.
— Отиваш до някоя сергия на пазара — започна да обяснява търговецът с търпението на учител в стая с дебили. — Там казваш: „Добро утро, месарю, колко струват тези кучешки муцуни?“ Той ти отвръща: „Три рину, шогун.“ Ти показваш: „Имам само едно пони, ще ми го развалиш ли?“ Виж, има рисунка на пони върху банкнотата, затова така я наричат хората. Значи той ти дава кучешките муцуни и ти връща седем рину. Остатъкът се нарича „ресто“. Ако пък му подадеш маймунка — тоест петдесет рину, — той ще те попита: „Нямаш ли дребни?“
— Но нали е само парче хартия! — почти изхленчи Ринсуинд.
— За теб — може би, а за мен е равно на десет оризови питки — възрази Дибала. — А вие, чуждестранни кръвопийци, какви пари имате? Големи кръгли камъни с дупки в средата?
Ринсуинд се взираше изтръпнал в банкнотата.
В Анкх-Морпорк имаше манифактури за всякаква хартия, а в Гилдията на гравьорите не бяха малко майсторите, които можеха да изпишат името и адреса си по върха на игла.
Изпита чудновата гордост от съгражданите си. Не отричаше, че са зли и алчни, но поне влагаха в това докрай способностите си и не се заблуждаваха, че вече са научили всички хитрини.
— Според мен — увери той търговеца — ще откриеш, че множество здания в Анкх-Морпорк се нуждаят от нови покриви.
— Сериозно?
— О, да. Дъждът направо ги залива отвътре.
— И собствениците ще могат да си платят? Чувал съм, че…
Ринсуинд пак погледна банкнотата и поклати глава. Струвала повече от златото…
— Ще ти платят с не по-лоши хартийки от тази. Вероятно и с по-хубави. Ще кажа някоя и друга добра дума за теб. А сега — добави тутакси — ще ме упътиш ли как да изляза от града?
Дибала се почеса по темето.
— Може да е малко трудничко. Отвън са разположени армии, пък ти имаш доста чуждестранен вид с тази шапка…
В началото на уличката настъпи оживление… по-точно движението на гъмжилото се засили едва забележимо. В тълпата се отвори пролука, както винаги става в близост до оръжия. Отряд стражници вървеше забързано към Дибала.
Търговецът също долепи гръб до стената и ги посрещна с приветлива усмивка, показваща готовността му да продава с отстъпка на всекиго, стига да носи поне нож.
Двама влачеха отпуснато тяло. Когато подминаваха сергията, фигурата надигна поокървавената си глава и изрече:
— Неизменна сполука на…
Юмрук в ръкавица я прасна през устата. После тълпата запълни пролуката.
— Брей, брей — затюхка се търговецът. — Като гледам… Ей, къде изчезнахте?
Ринсуинд се появи иззад близкия ъгъл. Дибала го погледна по-почтително. Спомни си, че дори чу лек пукот и видя искри, когато чужденецът се скри от погледа му.
— Виждам, че са спипали още един от онези — продължи той невъзмутимо. — Сигурно и този е лепил плакати по стените.
— Още един от кои?
— От Червената армия. Ха!
— Ясно.
— Не им обръщам внимание — вдигна рамене Дибала. — Някои се кълнат, че древните легенди щели да се сбъднат. Още нищо не съм видял.
— Пък и човечецът не изглеждаше много легендарен — съгласи се Ринсуинд.
— Хората вярват на всякакви глупости.
— Какво ще го сполети?
— Трудно ми е да позная, щом Императорът скоро ще умре. Може само да му отрежат ръцете и краката.
