— Цъфтящ Лотос, армията на народа е по-важна от отделните й членове!
Ринсуинд сгърчи лице в гримаса. И без това полека намразваше първия глас — естествено, щом подстрекаваше другите да го убият незабавно. Но когато подобен тип започнеше да приказва, че разни неща са по-важни от хората, Ринсуинд не се съмняваше, че страшно е загазил.
— Сигурна съм, че на Най-големия магьосник му е по силите да спаси Три Впрегнати Бивола — промълви глас до ухото на Ринсуинд.
Беше Хубавата Пеперуда.
— О, да, за него това ще е дреболия! — възкликна Цъфтящият Лотос.
— Ха! Значи ще се промъкне в Забранения град? Невъзможно! Та това е сигурна смърт! — Енергично кимане.
— Не и за Най-големия магьосник — възрази Пеперудата.
— Млъкни най-после! — изсъска Ринсуинд.
— Желаеш ли да научиш колко голям сатър държи Две Огнени Билки? — прошепна нежно Пеперудата
— Не!
— Много голям.
— Той каза, че да влезеш в Забранения град означава сигурна смърт!
— Не. Само вероятна. А аз те уверявам, че ако още веднъж се опиташ да ми избягаш, смъртта ти наистина ще е сигурна.
Махнаха чувала от главата му.
Лицето до него беше на Цъфтящ Лотос и човек би могъл да зърне в първия миг след мрака доста по- лоши неща, затова в ума на Ринсуинд се мярнаха видения на купи сметана, качета масло и съвсем точно отмерена доза сол.17
Например би могъл да спре погледа си първо върху Две Огнени Билки. И нямаше да му е приятно. Беше затлъстяло лице с мънички зеници в очичките. Нагледен пример за това, че макар хората обикновено да смятат за потисници императорите, царете и мандарините, много по-опасни са съседите.
— Най-големият магьосник ли? Ха! — тъкмо казваше Две Огнени Билки.
— Той ще се справи! — разпалено потвърди Цъфтящият Лотос. — Нима не е превел Наставника през земите на призраците и вампирите?
(И благо сиренце, каза си Ринсуинд, може би със салатка от прясно зеле в отделна чиния.)
— И такъв ненадминат магьосник ви е позволил да го доведете тук с чувал на главата? — подсмихва се Две Огнени Билки. — Я да го видим как ще призове някой…
— Истинският велик магьосник няма да се унижи с евтини номера! — възрази момичето.
— Правилно — потвърди Ринсуинд. — Няма да се унижа.
— Срамота е, че Билките изобщо спомена за това!
— Срамота!
— Освен това ще има нужда от цялата си мощ, за да проникне в Забранения град — меко подсказа Пеперудата.
Ринсуинд се усети, че намразва и нейния глас.
— Хм, Забраненият град… — промърмори той.
— Всеки знае, че там е пълно с гибелни капани и безброй стражи.
— Капани, значи…
— Ами че нали ако магията го изостави в най-страшния миг, защото е правил фокуси пред Билките, ще се озове в най-тъмния зандан и ще умира парченце по парченце!
— Парченце ли? А за кое парченце говорим всъщност?
— Засрами се, Две Огнени Билки!
Ринсуинд й се усмихна измъчено.
— Е, не съм чак толкова голям магьосник. Донякъде — да — добави мигом, защото видя как веждите на Пеперудата се свиха. — Но не колкото да…
— В писанията на Наставника четем, че си надвил множество могъщи заклинатели и неизменно си се справял успешно с най-страшните опасности.
Ринсуинд кимна мрачно. Имаше нещо подобно, само че не защото съзнателно се бе опитвал да го постигне. А Забраненият град изглеждаше… ами забранен. Не и гостоприемен. Не беше място, откъдето да си купиш картичка. Единственият сувенир, с който можеше да се сдобиеш там, вероятно щяха да бъдат собствените ти зъби. В торбичка.
— Ъ-ъ… Предполагам, че това момче, Биволите, е в някоя тъмница дълбоко под земята, нали?
— В най-дълбоката — ухили се Две Огнени Билки.
— И… никого от онези, които са били затваряни там, не сте видели отново, нали?
— Виждали сме ги — възрази Цъфтящият Лотос.
— На части.
— Обикновено главите им — подсказа Билките.
— На копия пред портите.
— Но това няма да се случи с Два Впрегнати Бивола — твърдо заяви Цъфтящият Лотос. — Такава е волята на Най-големия магьосник.
— Всъщност не съм уверен, че казах…
— Каза го — натърти Пеперудата.
Очите му постепенно свикваха със сумрака. Беше в някакво мазе. Шумът на града проникваше приглушено само през зарешетените прозорчета под тавана. Имаше доста бурета и денкове, навсякъде по тях се бяха настанили хора. Май беше доста претъпкано.
Всички го гледаха като замаяни, но имаха и друга обща черта.
Ринсуинд се извъртя на пети.
— Кои са тези деца?
— Хунхунската организация — обясни Цъфтящият Лотос — на Червената армия.
Две Огнени Билки изпръхтя недоволно.
— Защо му каза? Сега май наистина сме принудени да го убием.
— Но те са недорасли!
— Може да им липсват години — важно изрече Две Огнени Билки, — затова пък са богати с храбростта и честта си.
— А опит в битките имат ли? — разгорещи се Ринсуинд. — Стражите, които видях досега, ми изглеждат крайно неприятни типове. Ама вие изобщо имате ли оръжия?
— Ще ги отнемем от враговете си! — провикна се Две Огнени Билки.
Подкрепи го хор от възторжени крясъци.
— Сериозно? И как ще накарате враговете ви да пуснат оръжията си поне за миг?
Ринсуинд посочи дребничко момиче, която се дръпна сякаш показалецът му беше зареден и с вдигнат спусък. Май нямаше повече от седем години и стискаше в прегръдката си плюшено зайче.
— Ти как се казваш?
— Един Любим Бисер, Най-голям магьоснико.
— И какво търсиш в Червената армия?
— Дори заслужих медал за лепене на плакати по стените!
— Какви например? „Моля, нека леки неприятности сполетят нашите врагове“ или нещо подобно?
— Аз, ъ-ъ… — запъна се детето и погледна умоляващо Пеперудата.
— Бунтът не ни е в кръвта — изсъска по-голямото момиче. — И нямаме… опит.
— Добре, аз пък съм тук, за да ви кажа, че не се прави, като пеете песнички, лепите плакати и се биете с голи ръце. Не и когато се изправите срещу истински врагове с истински оръжия в ръцете. Вие…
Гласът му затихна, щом осъзна, че сто чифта очи не го изпускат от погледа си, а сто чифта уши слушат в захлас. Спомни си току-що произнесените думи и размаха ръце.
— Ами няма какво да ви говоря, това е!
— Именно — мазно го подкрепи Две Огнени Билки. — Ще победим, защото историята е на наша
