— Ей туй пък никак не ми допада — изръмжа Коен. — Обичам хората да знаят кой съм.
— Ъхъ — подкрепи го Уили Момъка. — Като махнем кожите и ризниците, хората ще ни вземат за някакви си дъртаци.
— Именно! — натърти господин Сейвлой. — Това е част от заблудата.
— Нещо като тактиката ли? — попита Коен.
— Да.
— Не ми харесва — намеси се и Дъртия Винсент. — Да речем, че победим, ама какви песни ще измислят бардовете за нас? Как сме се промъкнали през някаква си тръба?
— Много ехо ще има в тая песен — ухили се Уили Момъка.
— Таквиз неща няма да позволим — твърдо отсъди Коен. — Като им платиш добре, ще пеят квото ти поискаш.
Мокри стъпала водеха до една врата. Господин Сейвлой вече ги бе изкачил и се ослушваше.
— Вярно си е — потвърди Калеб. — Нали който плаща, той поръчва музиката?
— Господа — обади се бившият учител със светнали очи, — а който е опрял нож в гърлото на диригента, може сам да си напише музиката.
Убиецът напредваше бавно през покоите на Лорд Хонг.
Беше един от най-кадърните в своята малка, но елитна хунхунска гилдия. Не принадлежеше към бунтовниците, разбира се. Напротив — презираше ги. Всички до един се отличаваха с крайна бедност, значи би било невероятно да му станат клиенти.
Придвижваше се по необичайно предпазлив начин. Не му се налагаше да стъпва по пода. Лорд Хонг беше известен с капаните, които залагаше. Използваше като опора мебелите, декоративните паравани, понякога и тавана.
Много го биваше. Когато през отсрещната врата влезе вестоносец, убиецът замръзна за миг и последва новодошлия, оставяйки стъпките му да заглушат лекия допълнителен шум.
Лорд Хонг правеше нов меч. Отдавна бе открил, че неизбежните дълги часове на нагряване, изковаване и закаляване му помагат да проясни мисленето си. Абстрактното умуване, напълно откъснато от действителността, се отразяваше неблагоприятно на пешката. Лорд Хонг предпочиташе понякога да си служи и с ръцете си.
Пъхна отново меча в пещта и натисна духалото няколко пъти.
— Да, какво има?
Вестоносецът, проснал се по корем, вдигна глава.
— Добри новини, господарю. Пленихме Червената армия!
— Е, да, това си е добра новина — нехайно отбеляза Лорд Хонг, взрял се в острието, за да забележи навреме промяната в цвета му. — Онзи, когото наричат Най-големия магьосник, беше ли с тях?
— О, да! Но не е чак толкова велик, господарю.
Веселата му усмивка веднага избледня, щом видя как се извиха веждите на Лорд Хонг.
— Нима? Напротив, подозирам го, че притежава огромна и опасна мощ.
— Да, да, господарю! Не исках да кажа…
— Погрижи се всички да бъдат затворени в тъмницата. И предай на капитан Пет Верни Войника да изпълни заповедите, които му дадох днес.
— Веднага, господарю.
— А сега стани.
Мъжът се изправи разтреперан. Лорд Хонг надяна дебела ръкавица и хвана дръжката на меча. От пещта се чуваше рев на бушуващи пламъци.
— Я вдигни глава!
— О, господарю…
— И ги отвори тези очи по-широко!
Нямаше нужда да заповядва. Лорд Хонг се вторачи за секунда в ококорената маска на ужас, забеляза мигновеното движение, кимна и с изящното движение на танцьор измъкна светещото острие от пещта, завъртя се и го заби…
Кратък писък, последван от продължително съскане.
Лорд Хонг остави трупа на убиеца да се свлече, измъкна меча и огледа острието, от което се вдигаше пара.
— Хм. Интересно… — Озърна се към вестоносеца. — Ти още ли си тук?
— Не, господарю!
— Постарай се думите ти да отговарят на истината.
Завъртя меча така, че да отразява слънчевите лъчи.
— А да пратя ли… ъ-ъ, слугите да., ъ-ъ, изнесат тялото?
— Какво? — разсеяно промълви Лорд Хонг.
— Да изнесем ли трупа, господарю?
— Кой труп? А, да. Погрижи се.
Стените бяха прекрасни — Ринсуинд успя да забележи това, макар да го носеха толкова бързо, че всичко му се сливаше пред очите. Имаше красиви птици, планински пейзажи, цъфнали клончета, чиито изящни детайли бяха сътворени с по едно движение на четката.
Керамични лъвове ревяха безмълвно върху мраморни пиедестали. По коридорите се редяха вази, по- големи от него.
Лакираните двойни врати се отваряха пред стражите. Ринсуинд зърваше за миг огромни пусти зали с изобилие от орнаменти.
Най-сетне минаха през още една широка врата и го захвърлиха на дървения под.
Отдавна знаеше, че в подобни обстоятелства не е благоразумно веднага да надига глава.
След малко строг чиновнически глас изрече:
— Е, какви оправдания ще измислиш, окаяна въшко?
— Ами аз…
— Тишина!
Аха, значи такъв разговор предстоеше.
Друг, накъсан старчески глас попита:
— Къде е… Великият везир?
— Оттегли се в покоите си, о, Повелителю. Каза, че го боляла главата.
— Извикайте го… веднага.
— Незабавно ще изпълня заповедта, о, Повелителю.
Притиснал нос към пода, Ринсуинд направи още няколко предположения. Наличието на велики везири винаги беше лош признак. Обикновено започваха да подхвърлят идеи за разпъване с диви коне или оковаване в нагорещени пранги. А щом имаше човек, към когото се обръщаха с „о, Повелителю“, и дума не можеше да става за обжалване на присъдата.
— Този е… бунтовник, нали?
— Точно така, о, Повелителю.
— Май ми се иска… да го огледам… по-отблизо.
Приглушеното мърморене наоколо подсказваше, че немалко хора в залата са изненадани, после се чу шум от местене на мебели.
Стори му се, че зърва крайчеца на завивка с ъгълчето на окото си. Някой буташе легло на колелца…
— Накарайте го… да стане.
Гъргоренето в паузите звучеше като сапунена вода, стичаща се в канализация.
Отново крак в ботуш срита Ринсуинд по бъбреците. Ясна заповед на есперантото на грубостта. Той се надигна от пода.
Да, оказа се легло, и то най-голямото, което бе виждал през живота си. В него сред брокат и възглавници се губеше престарял мъж. Ринсуинд за пръв път виждаше човек с толкова болнав вид. Бледото
