също щеше да загуби значението си. Нищо не обединява народа като страховито мащабната война, а пак Най-големият магьосник, тоест предводтелят на бунтовниците, беше зъл чуждестранен подстрекател. Ето я искрата, която ще подпали фойерверките.
И тогава… Анкх-Морпорк [пикаещо куче].
Дали да не отдели малко време за кутията? Не. Някои наслаждения са още по-изтънчени, ако проточиш очакването им.
Инвалидната количка на Хамиш Бесния караше някои хора да се обръщат, но никой не се заяде. Излишното любопитство не помагаше на оцеляването в Хунхун. Всички продължаваха да се занимават с работата си, която май се състоеше в разнасянето на безбройни купчини хартия по коридорите.
Коен сведе поглед към ръцете си. През изминалите десетилетия се бе сражавал с какво ли не — мечове, лъкове, копия, боздугани и… а бе, почти всичко, което що-годе приличаше на оръжие.
Само не и с това…
— Ей, не ми харесва тая глупотевина — промърмори Тръкъл. — За кво ги носим тия хартийки?
— Защото тук никой няма и да те погледне втори път, ако имаш хартия в ръцете си.
— И как тъй?
— Кво?
— Ами… това е вид магия.
— Ама щеше да ми допадне повече, ако беше нещо за сечене.
— Всъщност в момента държиш най-страшното оръжие на света.
— Няма лъжа, ей сега се порязах на ръбчето — потвърди Уили Момъка.
— Кво?
— Господа, не забравяйте, че вече сме в Забранения град, а никой не е пострадал.
— Ей туй най го мразя, да го… таковам.
Господин Сейвлой въздъхна. Имаше нещо много особено в тона на Тръкъл Простака. Каквото и да казваше, веднага се подразбираше онова, което всъщност желаеше да изрече. Би накарал и глух да се изчерви, само като промърмори: „Тука много ми вее.“
Треснаха вратата и се чу стърженето на резето.
Тъмниците на Империята не се отличаваха от онези в родния край. Щом искаш да лишиш от свобода изобретателно същество като човека, обикновено разчиташ на дебелото здраво желязо и изобилието от тежки камъни в стените.
Е, провървя му с Императора, но това незнайно защо не ободряваше Ринсуинд. Дъртакът изглеждаше също толкова опасен за онези, които са му симпатични, колкото и за враговете си.
Пък и не само беше на прага на смъртта, ами вече оглеждаше пътеката в коридора и преценяваше добре ли е изработена закачалката. Не е нужно да си гений на интригата, за да схванеш, че уреждането на сметки ще започне, преди трупът му да е изстинал. И тогава онзи, когото той е харесал пред целия двор, ще има надежда да оцелее, колкото и мушица-еднодневка над пълен с пъстърви вир.
Ринсуинд избута настрани един череп и седна. Е, да, винаги имаше вероятност за ненадейно избавление, но Червената армия би се затруднила дори да спаси от удавяне едно гумено пате. А и нали така пак би попаднал в ноктите на Пеперудата, която го плашеше не по-малко от Императора?
Надяваше се, че след всичко, което стовариха досега на главата му, боговете не са решили да го оставят да изгние в подземие.
„О, не, трябва вече да са ми приготвили нещо по-хитро…“ — добави той горчиво. Сякаш в отговор се чу тихо тропане по стената. Веднъж, втори път, трети.
Ринсуинд взе черепа и отвърна на сигнала.
Едно почукване.
Повтори го.
Две.
И той удари два пъти.
Позната история. Безсмислени сигнали… все едно се бе върнал в студентските си години.
— Чудесно. — Гласът му отекна в килията. — Държим се както подобава на възпитани затворници. Само че какво си казваме всъщност?
Тихо стържене… и един от каменните блокове на стената се подаде полека, после тупна върху краката на Ринсуинд.
— Ааах!
— За какъв голям хипопотам става дума? — попита приглушен глас.
— Какво?!
— Искахте да знаете значението на кода с почукването, нали? Едно означава…
— Извинете, но нали в момента си говорим нормално?
— Е, да, но не и официално. На затворниците е… забранено… да общуват…
Гласът ставаше все по-провлачен, сякаш говорещият изведнъж си спомни нещо много важно.
— Вярно, забравих. Тук е… Хунхун. Всички… се подчиняват… на правилата…
И Ринсуинд млъкна. Последва дълга, изпълнена с размисъл тишина.
— Ринсуинд!
— Двуцветко!
— Ти пък какво правиш тук?
— Гния в зандана!
— И аз.
— Брей… Колко време мина, а?
— Ти си написал онази проклета книга!
— Мислех си, че на хората ще им бъде интересно.
— Интересно ли? Интересно, значи!
— Ами да, сметнах, че ще е добре да се запознаят с любопитните особености на чуждестранните култури. Изобщо не съм искал да причинявам неприятности някому.
Ринсуинд се облегна изнемощял на стената. Естествено. Двуцветко никога не се стремеше към неприятностите. Просто някои хора са си такива. Вероятно последният звук, преди Вселената да се смачка като настъпена хартиена шапка един ден, ще бъде нечий невинен въпрос: „А какво ще стане, ако направя ей това?“
— Провидението трябва да те е довело тук — предположи Двуцветко.
— Да, то обича да си прави майтап с мен — предложи хипотеза и Ринсуинд.
— Помниш ли колко приятно си прекарвахме времето двамата?
— Нима? Сигурно все съм бил със затворени очи в приятните моменти.
— О, какви приключения преживяхме!
— Имаш предвид как висяхме над пропасти и тям подобни?
— Много ми олекна, като научих, че и ти си тук.
Ринсуинд се наслаждаваше на усещането да се опира в здрава каменна стена. Поне на нея можеше да разчита.
— Май всички имат екземпляр от твоята книга. Станала е революционен манифест. Преписват я, предават си я от ръка на ръка.
— Аха, нарича се „самиздат“.
— Какво означава това?
— Всяко копие трябва да е досущ като предишното. Ох… Мислех си, че ще е само забавно. Не съм си и представял, че хората ще я вземат толкова насериозно.
— Е, тукашните ви революционери още са във фазата на лозунгите и плакатите, но това едва ли облекчава участта им, когато ги заловят. И между другото ти защо си още жив?
— Не знам. Може и да са ме забравили. Случва се. Заради всички тези документи. Някой прави погрешно движение с четката или забравя да напише втори екземпляр.
— Искаш да кажеш, че има хора в тъмницата, за които никой не помни защо са тук?
