— Точно така.
— Тогава защо не ги освободят?
— Вероятно защото властите са уверени, че затворниците непременно са престъпили закона. В края на краищата има несъмнени недостатъци в нашата система на управление.
— Достатъчни, за да имате нужда от нова система ли?
— Олеле… За такива приказки могат да те арестуват.
Хората спяха, но не и Забраненият град. Пламъците на факли потрепваха по цяла нощ, защото делата на Империята не прекъсваха нито за миг.
И както бе отбелязал господин Сейвлой, това означаваше преди всичко разнасяне на хартии от едно място на друго.
Шест Благоприятни Ветрове беше заместник на областния администратор на Лангтан. Вършеше си добре работата и бе доволен от това. Не можеше да се каже, че е зъл човек.
Да де, имаше чувство за хумор колкото и пилешката каша. Освен това мразеше котките и имаше навика да си брои парите по три пъти при всяка покупка, особено когато зад него вече се точи опашка.
От друга страна пък редовно даваше дребни суми за благотворителност. И никога не отнемаше от хората повече пари, отколкото те имаха в кесиите си.
Имаше и една необичайна особеност за човек, работещ в Забранения град. Не беше евнух. Разбира се, стражите също не бяха скопци, но тук заобикаляха това дребно затруднение — официално ги вписваха като част от обзавеждането. Смяташе се, че и данъчните чиновници имат нужда от цялата жизненост, с която природата ги е надарила, за да се борят с лукавството на селяците, отличаващи се с печално нежелание да плащат дължимото.
Тъй че в сградата беше лесно да се намерят несравнимо по-отвратителни хора от Шест Благоприятни Ветрове. Само лошият му късмет доведе до това точно неговата врата от бамбук и оризова хартия да се отвори, за да се покажат седмина странни стари евнуси, единият от които в устройство на колела.
Дори не се поклониха, камо ли да паднат на колене А той не само имаше на главата си червената шапка на чиновник, но и бялото копче отгоре й се виждаше ясно!
Изтърва четката си, когато старците влязоха в кабинета му, сякаш им принадлежи. Единият тутакси започна да пробива дупки в стените и да издава безсмислени звуци.
— Ей, стените също са от хартия! Гледайте бе, само си облизвам пръста и ги дупча!
— Ей сега ще повикам стражите и ще бъдете набити! — кресна Шест Благоприятни Ветрове, като само преклонната възраст на натрапниците смекчаваше яростта му.
— Кво каза тоя?
— Щял да повика стражите.
— Ей, страхотно! Много ми се ще да ги повика!
— Още не е необходимо. Дръжте се нормално.
— Значи да му клъцна гърлото, а?
— По-нормално, моля.
— Аз на туй му викам нормално!
Двама старци се присламчиха зад гърба му и се опитаха да прочетат документа, който бе съставял допреди малко. Измъкнаха му листа от ръцете.
— Даскале, кво е туй?
— Чакайте да погледна… „Първият есенен повей разклаща лотоса. Седем Яки Дънера трябва да плати едно прасе и три чувала ориз или да понесе двадесет удара с бич. По заповед на Шест Благоприятни Ветрове, отговарящ за данъчните приходи в Лангтан.“
В поведението на старците настъпи едва забележима промяна. Всички вече се хилеха, но не по начин, който успокояваше. Онзи, чиито зъби приличаха на диаманти, се приведе към него и изсъска на странно наречие:
— Значи си бирник, а, господинчо с копче на шапката?
Шест Благоприятни Ветрове се питаше разтревожен дали изобщо би успял да повика стражите. Имаше нещо страховито в тези старци. Изобщо не бяха почтени, ами ужасно заплашителни. Макар да не виждаше оръжия, смразяваше го увереността, че още след първата сричка ще бъде убит. Гърлото му пресъхна, а панталонът му се намокри.
— Нищо лошо няма да си бирник… — едва изхъхри той.
— И ние не сме казвали таквоз нещо — напомни Диамантените Зъби. — Много си падаме да се запознаваме с бирници.
— Направо ги обожаваме — добави друг старец.
— Тъй става най-лесно — обясни Диамантените Зъби.
— Ъхъ — потвърди трети старец. — Що да ходиш от къща на къща и да трепеш всекиго, чакаш само бирникът да им прибере…
— Господа, позволете да се намеся.
Говореше онзи с козето лице, не толкова противен като останалите. Шест Благоприятни Ветрове напразно се вслушваше в странните звукосъчетания на чуждия език.
— Как тъй? Нали е бирник?
— Кво?
— Събираемостта на данъците е здравата основа на управлението, господа. Повярвайте ми. Нищо няма да постигнем, ако убием този усърден чиновник.
— Ха, нали ще е труп? И туй ако не е полза, здраве му кажи!
— Как проникнахте тук? — осмели се да попита Шест Благоприятни Ветрове. — Наоколо има силна стража.
— Знаех си, че нещо сме пропуснали — промърмори Диамантените Зъби.
— Бихме искали да ни разведете из Забранения град — предложи Козето Лице. — Тук сме, за да научим повече за вашата чудесна… планина… разновидност на бамбука… течаща вода вечер… ех, да му се не види… да, цивилизация!
А зад него Тръкъл показваше с енергични жестове какво сторили момчетата на Брус Номада с един бирник. Шест Благоприятни Ветрове не се нуждаеше от обяснения, за да разбере разказа.
— Ама ти кво му се умилкваш?
— Чингис, загубихме се. И без това няма никакви карти на Забранения град. Нуждаем се от водач.
Козето Лице подкани:
— Е, ще дойдете ли с нас?
„Ще изляза оттук! — възкликна мислено чиновникът. — Навън сигурно има стражи!“
Ринсуинд и Двуцветко си лежаха всеки в килията и си припомняха доброто старо време. Поне Двуцветко приказваше само за това. Ринсуинд човъркаше пролука в стената с една сламка. Друго нямаше подръка. Биха минали няколко хилядолетия, докато постигне нещо, но това не беше причина да се откаже.
— Тук хранят ли затворниците? — сети се изведнъж, прекъсвайки потока от възторжени излияния.
— Понякога. Разбира се, не е като превъзходната храна в Анкх-Морпорк.
— Нима?
— Завинаги запомних великолепните наденички на господин Диблър.
— Не си единственият.
— Такова нещо се случва веднъж в живота.
— Вярно, доста от клиентите му не смеят да повторят. — Сламката се счупи. — Гръм и мълнии! — избухна Ринсуинд. — Какво й е толкова важното на онази Червена армия? Сбирщина хлапета! Досадни са, нищо повече!
— Да, боя се, че животът доста се обърка — призна Двуцветко. — Чувал ли си за теорията, че историческият процес е цикличен? Сякаш се върти колело.
— Ох, пак ли тези глупости!
— Е, тук обаче мнозина вярват в това. Смятат, че историята започва отново на всеки три хиляди
