години.
— Може, може… — мънкаше Ринсуинд, който търсеше друга сламка. После думите проникнаха в съзнанието му. — Само три хиляди години? Не е ли малко… кратичко, а? Ами звездите, океаните?
— О, не ти говоря за това. Не за… съпътстващите атрибути. Истинската история е започнала с основаването на Империята от владетеля Едно Слънчево Огледало. С първия Император. И с неговия Най- голям магьосник. Само една легенда, разбира се. Селяните вярват в такива измислици. Като погледнат Великата стена и си казват: „Виж какво чудо е, трябва да е направена с магия.“ А Червената армия… сигурно е била първата истинска, дисциплинирана и обучена войска. Нищо вълшебно. Глупави предания…
— Какви все пак?
— Ами разправят, че Най-големият магьосник одухотворил пръстта. И когато всички други армии на континента се изправили на бойното поле срещу Императора Едно Слънчево Огледало, той пуснал хвърчило.
— Разумно — одобри Ринсуинд. — Като почне война, вземи си отпуск.
— Не ме разбра. Хвърчилото било много особено. Улавяло мълниите от небето, Най-големият магьосник ги събирал в стъкленици и… опекъл пръстта с тях. Така създал армията.
— Ха, никога не съм чувал за подобни заклинания.
Парченце от мазилката се отрони. „Не е зле за десетина минути труд — похвали се Ринсуинд. — Докъм следващия ледников период може и да се измъкна.“
Сети се обаче, че човърка стената към килията на Двуцветко. Май си губеше времето.
Захвана се с онази, която трябваше да е външната.
Разнесе се смразяващ писък.
Той задраска още по-упорито по процепа между камъните.
— Изглежда Императорът се е събудил — предположи Двуцветко откъм дупката.
— Аха, малко изтезания за ободряване рано сутрин, тъй ли?
Вече удряше по стената с напипано на пода камъче.
— Всъщност вината не е негова. Той просто не разбира отношенията между хората.
— Нима?
— Нали знаеш, че почти всички хлапета минават в детството си през етапа, когато късат крилцата на мухите?
— Аз пък никога не съм го правил. Не можеш да им имаш доверие на мухите. Малки са, ама хапят гадно.
— Добре, де. Помисли — той е Императорът. Никой не е посмял да му обясни, че така не бива. Петте рода неуморно се борят за короната. Сегашният ни владетел е убил племенника си, за да седне на трона. Никой никога не му е казвал, че е грешно да погубваш хора за удоволствие. Поне не знам някой да е довършвал първото изречение, дори да е искал. Родовете Хонг, Фанг, Танг, Сунг и Максуини от хилядолетия се изтребват помежду си. Това е част от наследяването на престола.
— Максуини ли?!
— О, много стар и прочут род.
Ринсуинд закима мрачно. Май процесът приличаше на отглеждането на расови коне. Ако насадиш система, в която лукавите убийци обикновено побеждават, накрая ще отгледаш най-страшните лукави убийци. Ще се стигне дотам да не смееш дори да се наведеш над тях още когато са в люлката…
Още един писък.
Ринсуинд зарита бясно камъните.
В ключалката се завъртя ключ.
— Ох… — промълви Двуцветко.
Никой не влезе. След малко Ринсуинд доближи и побутна. Вратата се отвори, но не докрай — пречеше й тялото на проснат страж.
А от ключалката висеше цяла халка с ключове.
Неопитният затворник щеше просто да си плюе на петите. Ринсуинд обаче, така да се каже, бе защитил докторат по изкуството да оцелява. Знаеше, че е най-добре да пусне всички от килиите, да потупа всекиго по гърба и да го подкани: „Побързай, ей сега ще те докопат!“ После оставаше само да изчака в хубава тъмна ниша, докато стихне шумът на потерята.
Първо отвори килията на Двуцветко.
Дребосъкът изглеждаше по-кльощав и мръсен, отколкото го помнеше, имаше и рядка брадица, но най- важното си беше неизменно — широката, сияеща, доверчива усмивка, която подсказваше, че всичко лошо е дребна грешка и някой разумен човек скоро ще я оправи.
Двуцветко надзърна през рамото му към поваления страж.
— Мъртъв ли е? — пожела все пак да знае, макар от гърба на падналия мъж да стърчеше меч.
— Най-вероятно.
— Ти ли го направи?
— Че аз си бях в килията по това време!
— Изумително! Как ли успяваш…
Ринсуинд не забравяше как въпреки постоянния сблъсък с фактите в продължение на няколко години Двуцветко изобщо не пожела да проумее, че неговият спътник има магическата дарба на домашна муха. Бързо се убеди, че е безсмислено да го разубеждава. Двуцветко просто добави и скромността към списъка на неговите несъществуващи достойнства.
Опита ключовете и на съседните врати. Заизлизаха опърпани хора, примигващи в малко по-рехавия мрак на коридора. Сред тях беше и Три Впрегнати Бивола, който се завъртя настрани, за да мине през вратата. Май беше изял боя, но по-скоро заради нечий опит да привлече вниманието му.
— Това е Ринсуинд! — гордо го представи Двуцветко. — Най-големият магьосник. Знаете ли, че уби страж, както си седеше в килията?
Затворниците учтиво огледаха трупа.
— Не съм го…
— И колко е скромен!
— Ей, голямото приятелче, я вземи ключовете и пусни хората.
Друг затворник изкуцука до края на коридора.
— И тук има мъртъв страж.
— Ама не съм им правил нищо! — жално измънка Ринсуинд. — Е, да, искаше ми се да пукнат, но…
Околните се поотдръпнаха. Кой би останал близо до човек с толкова поразяващи желания?
Три Впрегнати Бивола старателно изпълняваше задачата си. Още врати се отваряха…
— Цъфтящ Лотос?
Тя бе хванала Биволите за ръката и се усмихваше. Зад нея се тълпяха останалите от организацията.
В следващия миг момичето изуми Ринсуинд — взря се в Двуцветко, писна и се провеси на врата му
— Ей, какво става?
Една съвсем мъничка нелегална подръпна края на дрехата му.
— Той й е татко.
— Не си споменавал, че имаш деца!
— О, не ми се вярва. Трябва често да съм ти говорил за тях. Не е забранено да имаш деца.
— Женен ли си?
— Бях, да. И това трябва да съм ти казвал.
— Може би точно тогава пак сме бягали от нещо. Значи има и госпожа Двуцветкова, а?
— Имаше допреди време.
За миг изражение на почти неудържим гняв разкриви неестествено благото лице. Ринсуинд се извърна.
И Пеперудата бе излязла от килията си. Стоеше до вратата, забола скромно поглед в краката си. Двуцветко се втурна към нея.
Ринсуинд се обърна към момиченцето с плюшеното зайче.
