— По-кротко — меко го скастри господин Сейвлой. — Никой няма да пострада. Образно казано, де.
Чингис Коен размаха меча си.
— Хайде, момчета, я да видим колко струвате.
Данъчният чиновник зяпаше ужасено наперената Орда.
— Предстои страшно клане! — промълви той задъхан.
— Уви, така изглежда — поклати глава господин Сейвлой.
— Но те са толкова престарели, че се чудя как смъртта не ги е прибрала досега! Защо го правят?
Бившият учител вдигна рамене.
— Цял живот само това са правили.
Един нинджа се премяташе с крясъци по залата, размахал саби и с двете си ръце. Коен го чакаше в позата на търпелив дървар.
— Чувал ли сте някога за еволюцията? — попита господин Сейвлой.
Двамата противници се срещнаха. Въздухът сякаш се замъгли.
— Или пък за естествения подбор и оцеляването на най-приспособените? — любезно продължи бившият учител.
Крясъкът изведнъж премина в друга тоналност.
— Изобщо не видях как замахна с меча! — прошепна чиновникът.
— Най-често е така — успокои го господин Сейвлой.
Хамиш изтрополи край тях в количката си, погнал мъж с пречупена сабя и огромно желание да се измъкне, за да оцелее.
— Вземете си ментови бонбонки — предложи господин Сейвлой. — Ако ще се навъртате по-дълго край Ордата, много помагат.
Ароматът от поднесената му книжна кесийка блъсна носа на Шест Благоприятни Ветрове като струя от огнехвъргачка.
— Но… как можете да помиришете нещо, след като хапнете от това?!
— Не мога — щастливо потвърди отскорошният варварин.
Чиновникът зяпаше. Схватката продължаваше, като само едната страна налиташе яростно и бързо. Ордата се биеше, както е присъщо на старите хора — бавно и пресметливо. Нинджите се суетяха, но колкото и бързо да летяха наточените като бръснач шурикени или изстреляните в кинжален удар крака, мишената никога не беше на мястото си, при това без да влага никакви видими усилия.
— Тъкмо имаме време да си побъбрим на спокойствие — подхвана пак бившият учител и в същия миг нещо с много остриета се заби над главата на бирника. — Дали можете да ми кажете нещо повече за огромната могила до града?
— Моля? — разсеяно измънка Шест Благоприятни Ветрове.
— Питам ви за могилата.
— Сега ли?!
Нечие ухо удари чиновника по челото.
— Географията ми е любимото занимание.
— Ами наричаме я Голямата могила… Но какво прави той с това?…
— Има озадачаващо правилна форма. Естествено образувание ли е?
— Какво? А, не знам. Ако се вярва на преданията, вече е на хиляди години. Образувала се изведнъж по време на ужасна буря, когато починал първият ни Император. Но… Ей сега ще го убият! Ей сега. Как го направи?!
Шест Благоприятни Ветрове изведнъж си спомни за многобройните партии шибо, които бе изиграл като малък с дядо си. Старецът винаги го побеждаваше. Просто цял живот бе упражнявал играта.
— Ох, разбирам!… — възкликна чиновникът.
— Именно — натърти господин Сейвлой. — Натрупали са десетилетен опит как да не умират. И са истински майстори в това изкуство.
— А-а… защо дойдоха тук?
— Ще извършим един обир.
Бирникът кимна с разбиране. Богатствата на Забранения град бяха легендарни. Вероятно дори призраците-кръвопийци трябваше да са чували за тях.
— Говорещата ваза на Император Пги Су? — опита се да налучка той.
— Не.
— Нефритовият бюст на Сунг Цют Ли?
— Не. Изобщо не се доближавате до истината.
— Може би тайната на коприната?
— Че каква тайна е тя? Всички я знаят. Нещо несравнимо по-ценно.
Шест Благоприятни Ветрове против волята си започна да се изпълва с почит. Имаше защо — само седмина от нинджите още бяха на крака и Коен в момента се дуелираше с един, а със свободната ръка си свиваше папироска.
Господин Сейвлой разпозна изражението в очите на пълничкия мъж.
Същото се бе случило и с него.
Коен нахлуваше в живота на хората като блуждаеща планета в мирна слънчева система. Повличаше те със себе си, защото втори такъв шанс просто нямаше да имаш в живота си.
Може би точно това учените хора наричаха „харизма“. Надделяваше дори над вонята на пръч, наскоро хапнал аспержи с много къри, която се носеше от Коен. Всичко вършеше не по правилата. Неспирно ругаеше хората и според господин Сейвлой се държеше твърде обидно с чужденците. С епитетите, които ръсеше, всеки друг би заслужил само клъцнато гърло. А на Коен му се разминаваше, защото околните веднага виждаха, че не държи карез… но предимно защото беше ходеща природна стихия.
Така беше с всички. Когато не се биеше с тролите, пораждаше се с тях много по-добре от хората. Не смятаха, че различните раси трябва да имат права. Дори кръвожадните индивидуалисти да му се бяха хванали на въдичката.
Господин Сейвлой обаче още в първия ден прозря безцелността на живота им и насочи полека разговора към безкрайните възможности, предлагани от Ауриента…
Светлина озари очите на Шест Благоприятни Ветрове.
— Имате ли си счетоводител?
— Не. Защо?
— Кажете ми… Постъпленията от този обир като печалба ли ще бъдат отчетени или като разширение на капиталовата база?
— Не съм се замислял. Едва ли има значение — Ордата не плаща данъци.
— Наистина ли? На никого?
— На никого. Смешно е, но парите не се задържат дълго у тях. Сякаш изчезват с магия — харчат ги за пиене, жени и другите удоволствия на разгулния живот. От гледна точка на героите май си плащат данъка…
Чу се тих пукот — бирникът отпуши шишенцето с мастило и облиза четката си.
— Не, по-скоро бих казал, че това са присъщи разходи на варварския герой. Освен това има износване и повреди на оръжието, защитно облекло… Да не забравяме и проблема с пенсионирането.
— О, не споменавайте тази дума пред тях! Смятат я за много мръсна. Само че в известен смисъл точно затова са тук. Това е последното им приключение.
— След като откраднат съкровището, за което не желаете да ми намекнете нищо.
— Правилно. Ще бъдете добре дошъл при нас. Ще станете варварски… хм… счетоводител. Убивал ли сте човек досега?
— Е, не с оръжие. Но смея да твърдя, че някои данъчни закони са наистина смъртоносни, ако се прилагат стриктно.
Господин Сейвлой грейна.
— Да, това са постиженията на цивилизацията!
Последният нинджа още не беше паднал, но вероятно защото Хамиш Бесния му бе притиснал стъпалата с едното си колело.
