— Бисер, и тя ли му е дъщеря?
— Ами да.
Дребосъкът се върна при него, повлякъл и чедата си.
— Познаваш ли дъщерите ми? Това е Ринсуинд, който…
— Вече имахме удоволствието — сериозно изрече Пеперудата.
— Вие всички как попаднахте тук?
— Сражавахме се, но те бяха прекалено много.
— Ах, дано не сте опитали да им отнемете оръжията! — изля Ринсуинд целия насъбрал се в душата му сарказъм.
Момичето впи яростен поглед в него.
— Извинявай — промърмори той след секунда.
— Билките твърди, че за всичко е виновна системата — намеси се кротко Цъфтящият Лотос.
— Обзалагам се, че вече е измислил по-добра — процеди Ринсуинд през зъби. — И къде е той между другото?
Двете момичета започнаха да оглеждат освободените затворници.
— Не го виждам тук — ненужно отбеляза Лотосът. — Сигурно е пожертвал живота си за делото, когато стражите ни нападнаха.
— Хайде, бе…
— Да, той каза, че всички сме длъжни да го сторим. Много се срамувам от себе си, че не го послушах. Но стражите изглежда искаха да ни заловят живи.
— Хм… Не беше там с нас — промърмори Пеперудата.
Двамата с Ринсуинд се спогледаха.
— Значи вече е бил заловен? — попита Лотосът.
Ринсуинд си каза, че по-малката сестра май е наследила възгледите за света на баща си, но голямата трябва да се е метнала на майка си. Мислеше по-сходно с Ринсуинд, тоест от всекиго очакваше най- лошото.
— Може би — неохотно промълви Пеперудата.
— Бъди готов да пожертваш всичко за общото благо! — вметна Три Впрегнати Бивола.
— И всяка секунда се ражда още един глупак! — изсъска тихичко Ринсуинд. Пеперудата се овладя.
— Трябва да се възползваме докрай от тази възможност.
Ринсуинд, понечил да тръгне към стълбата, се смръзна.
— И как по-точно?
— Не разбираш ли? Можем да се развилнеем в самия Забранен град!
— Не обичам да вилнея. Предпочитам да избледнея… в далечината.
Момичето вече размахваше меча на убития страж.
— Ще нападнем двореца, както предложи Билките!
— Трийсетина сте — напомни Ринсуинд. — Няма да е нападение, ами направо светска визита.
— В самия Забранен град почти няма стражи — възрази Пеперудата. — Ако надвием онези около покоите на Императора…
— Не, ще ви избият!
Тя се нахвърли срещу него.
— Поне ще умрем за нещо, което си струва саможертвата!
— Да пречистим страната с кръвта на мъчениците! — провъзгласи Три Впрегнати Бивола.
— Ей, я ме чуйте най-после! Знам ги аз хората, дето подкокоросват към жертви за общото благо! Никога не са същите проклетници, които правят жертвите! Чуете ли някого да кряска: „Напред, смели другари!“, тъкмо той се е сврял зад най-големия камък и носи най-здравия шлем! Разбрахте ли сега?
Спря се сам. Хлапетата от Червената армия го зяпаха, сякаш се е побъркал. Взря се в лицата им и се почувства ужасно стар.
— Има цели, за които човек може да даде живота си — твърдо изрече Пеперудата.
— Не, няма! Животът ти е само един, а цели — колкото искаш, по пет за грош!
— Ох… Как можеш да живееш с такава философия?
Ринсуинд си пое дъх и чак тогава я увери:
— До дълбоки старини.
Шест Благоприятни Ветрове смяташе, че е измислил чудесен план. Ужасните старци не познаваха Забранения град. Вярно, имаха жилав вид като естествени бонсаи, закрепили се на брулен от бурите хълм, но срещу тях натежаваха преклонните им години и явната липса на прекалено много оръжия.
Затова ги поведе към тренировъчната зала.
И щом влязоха, закрещя за помощ. За негово изумление натрапниците не се обърнаха и не побягнаха.
— Може ли вече да го очистим? — потри ръце Тръкъл.
Трийсетина мускулести мъже бяха престанали да налагат дебели талпи и купчини тухли. Взираха се с подозрение в новодошлите.
— Някакви идеи? — обърна се Коен към господин Сейвлой.
— Олеле! Много корави са наглед, нали?
— Питам те дали се сещаш за нещичко цивилизовано?
— Ами… не. Боя се, че ще трябва да се разправяте с тях както си знаете.
— Ха-ха! Откога чакам! — Калеб ги разбута и излезе отпред. — Нали се упражнявах с туй парче тиково дърво.
— Тези са нинджи — гордо съобщи Ветровете, а през това време двама от яките мъжаги затвориха и залостиха вратата. — Най-добрите бойци в света! Веднага се предайте!
— Интересни типове — изсумтя Коен. — Що са още по тия черни пижами? Сега ли стават от леглата? Ей, кой е най-печеният от вас?
Един се вторачи в него и небрежно прасна стената, в която остана вдлъбнатина. После попита бирника:
— Защо си ни довел тези стари глупаци?
— Според мен те са варвари, нахлули в страната ни.
— Ама как позна? — слиса се Уили Момъка. — Носим тия гадни панталони, ядем с вилици и други таквиз…
Старшият нинджа се ухили присмехулно.
— Герои-евнуси, значи?
— Ти кого обиждаш на скопец, бе? — озъби се и Коен.
— Да му покажа ли кво научих от упражненията с дървото, а? — предложи Калеб, чието нетърпеливо подскачане от крак на крак беше малко затруднено от мъчещия го артрит.
Нинджата го изгледа с пренебрежение.
— Даже няма да го одраскаш, старче.
— Ти само стой и гледай.
Калеб Протегна напред ръката си с тиковия брус и вдигна другата над главата си с леко пъшкане.
— Виждаш ли я тая ръка, а? Виждаш ли я?
— Виждам я — потвърди нинджата през зъби, за да не се разсмее.
— Хубаво тогаз. — Калеб го ритна с все сила между краката, после стовари дървото върху тила му. — Да ми беше гледал крака, зяпльо!
Другите нинджи обаче затракаха със своите нунджако и дълги, леко извити саби.
Ордата се скупчи. Хамиш отметна одеялото от краката си и се показа скритият им арсенал. Все пак очуканите остриета изглеждаха безобидни в сравнение с лъскавите играчки на мъжете, заобиколили ги в кръг.
— Даскале, я отидете с бирника в ъгъла, да не пострадате — предложи Коен.
— Но това е безумие! — възкликна Шест Благоприятни Ветрове. — Те са непобедими, а вие сте старци! Предайте се и ще ви издействам… ъ-ъ, данъчни облекчения.
