Две Малки Хитрости вече бе притиснал едното си ухо към земята. За миг чуваше само плисъка от шест чифта крака и скрибуцане като от несмазани колела. Премести се още малко, спъна се в двестагодишен бонсай и си прасна главата в скала, подбрана заради скритата в нея фундаментална безметежност. Когато се опомни, гласовете бяха стихнали. Ако не си ги бе въобразил.
Призраци… Твърде много от тях се навъртаха наоколо. Две Малки Хитрости копнееше да пръсне из градината запалени фойерверки.
Да си отговорник по протокола се оказа още по-лошо, отколкото да търсиш подходящи рими като „цветче на портокалово дръвче“.
Факли осветяваха криволичещите улички на Хунхун. Ринсуинд доближи стената на Забранения град, а зад него оживено бърбореше Червената армия.
Едва ли някой знаеше по-добре от самия него, че изобщо не може да прави свестни магии. Досега се бяха случвали само против волята му.
Дори го мъчеше подозрението, че ако размаха ръце и изрече някакви смахнати думички, стената ще стане още по-малко склонна да зейне на дупки.
После можеше да се разкара оттук. Какво ли пък толкова би му сторила Пеперудата? С изненада установи, че много му се иска пътьом поне да насини едното око на Билките. Чудеше се как другите още не са прозрели що за мръсник е този досадник.
Избраният участък от стената бе между две порти. Животът на столичния град се плискаше в него като кално море. Имаше сергии навсякъде. Доскоро Ринсуинд смяташе, че жителите на Анкх-Морпорк предпочитат да си прекарват времето на улицата, но в сравнение с обитателите на Хунхун те бяха неизлечими агорафоби. Погребения (с много пукот от фойерверки), сватби и религиозни церемонии се смесваха с обичайното пазарно гъмжило.
Две Огнени Билки посочи по-безлюдна част от подножието на стената, където бяха струпани греди.
— Ей там, Най-голям магьоснико — предложи той озъбен. — За да не се преуморите излишно. И по- малка дупка ще е достатъчна.
— Но наоколо се тълпят стотици хора!
— Нима това ви затруднява? Не можете ли да правите магии, ако ви зяпат?
— Не се съмнявам, че Най-големият магьосник ей сега ще ни изуми с мощта си — произнесе невъзмутимо Пеперудата.
Членовете на организацията се смълчаха, макар това да се забелязваше само по затворените им усти.
Ринсуинд си нави ръкавите.
Дори не беше сигурен как звучеше заклинанието за събаряне на стени…
Размаха ръка неуверено.
— Ей, предлагам да се поотдръпнем малко — обади се Билките с неприятна усмивчица.
Ринсуинд зяпна отчаяно стената и с изострения усет на човек, клатушкащ се на ръба на урва, забеляза, че под гредите се подава казан, с прикачен към него къс запален фитил.
— Ъ-ъ, тук май има…
— Проблем ли? — подсказа услужливо Билките.
Ринсуинд стисна зъби и се изпъчи, после нададе неописуем звук:
— …!!!
Последва шум като от огромна топка желе, тупнала в чиния, и всичко пред очите му побеля.
Бялото се превърна в червено на черни ивици и ужасен удар блъсна тъпанчетата му.
Нажежено парче с формата на полумесец сряза върха на шапката му, заби се в близката къща и я подпали.
Замириса му на опърлени вежди.
Когато отломките нападаха наоколо, Ринсуинд видя доста прилична дупка в стената. Взря се в осаждените си ръце.
— Леле-мале…
Всички други бяха притиснали лица в земята.
Открай време му се искаше да прави ей такива магии. Представяше си ги отчетливо до болка. Само че все не успяваше…
Мнозина стражи се скупчиха зад дупката. Единият, чийто шлем изобразяваше особено свирепо чудовище, явно беше офицер. Огледа разярен първо дупката, после и Ринсуинд.
— Ти ли го направи?
— Отстъпете! — кресна Ринсуинд, опиянен от могъществото си. — Аз съм Най-големият магьосник! Виждате ли този пръст? Внимавайте да не го размахам!
Офицерът кимна на двамина от войниците си
— Я ми го доведете.
Ринсуинд по навик се дръпна.
— Предупреждавам ви! Който ме пипне, ще яде мухи и ще подскача по локвите до края на дните си!
Стражите напредваха към него с решимостта на хора, предпочитащи риска на магията пред несъмненото наказание.
— Махнете се! Е, добре, щом ме принуждавате… — Размаха ръка и щракна с пръсти. — Хм, ъ-ъ…
Мъжете в броня провериха дали още имат човешки образ и го сграбчиха. Занесоха го при офицера.
— Видях те какво стори, бунтовнико! Отведете го при Императора!
Докато го влачеха, Ринсуинд видя за миг как другите стражи настъпваха с извадени мечове към Червената армия…
Метален капак се отмести и издрънча на пода.
— Внимавай, бе!
— Ама не съм свикнал да внимавам! Като бях с Брус Номада…
— Стига си дрънкал за тоя Брус!
— Аз що не те… ъ-ъ, таковам, де.
— Кво?
— Има ли някой тук?
Коен подаде глава от тръбата. Помещението беше тъмно, влажно и пълно с по-малки тръби, разклоняващи се към фонтаните и водоскоците.
— Никой не се вижда — промърмори той разочарован.
— Много добре. Всички да излизат!
Отекваха ругатни и стържене на метал, докато измъкнат количката на Хамиш.
Господин Сейвлой запали кибритена клечка, а другите от Ордата се пръснаха да огледат.
— Поздравления, господа. Според мен вече сме в двореца.
— Да, бе — проточи Тръкъл. — Превзехме една… хъ, неприятна тръба. И кво толкоз?
— Ей, туй колелце се върти!
— И защо пълзяхме по тръбата, а?
— А туй лостче за какво е?
— Кво?
— Що да не намерим вратата, да изскочим оттука и да изколим всички?
Господин Сейвлой затвори очи за миг. Имаше нещо познато в положението. Сети се как заведе цял клас в градския музей на оръжията. Десният крак още го наболяваше, щом времето започнеше да се разваля.
— Не, не и не! Каква полза ще имаме от това? Момко Уили, не пипай този лост!
— Е, поне на мен ще ми олекне — увери го Коен. — Никого не съм утрепал днеска, освен оня страж, пък той направо не влиза в сметката.
— Забравихте ли вече, че сме дошли да крадем, а не да убиваме? Сега ви моля да махнете всички тези кожи и да си облечете хубавите нови дрехи.
