страна.
— Ще победим, защото Най-големият магьосник е на наша страна! — остро се намеси Пепепудата.
— Я ме чуйте! — кресна Ринсуинд. — Имам повече доверие на себе си, отколкото на историята! Ох, да му се не види… Аз ли казах това?…
— Значи ще помогнеш на Три Впрегнати Бивола — тегли чертата Пеперудата.
— Моля ви! — довърши го Цъфтящият Лотос.
Ринсуинд се вторачи в нея, после плъзна поглед по скупчените наоколо почтителни пубертети, които искрено вярваха, че с вдъхновяващи песни можеш да победиш армия.
Като се замислеше, оставаше му да стори само едно нещо — засега да им играе по свирката, после да се махне колкото се може по-далеч оттук при първия сгоден случай. Е, гневът на Пеперудата не беше за подценяване, но копието си беше копие, нямаше спор по това. Разбира се, известно време щеше да се чувства бъзливец, но и така щеше да е добре, защото набучена на копието, главата му нямаше да чувства нищо.
В света имаше прекомерно изобилие от герои, никой нямаше да спечели, ако се пръкне още един. Затова пък се срещаше само един-единствен Ринсуинд, който дължеше и на себе си, и на света да съществува възможно най-дълго.
В една странноприемница с двор бяха заградили място за Багажите.
Сред събраните там се виждаха огромни сандъци, достатъчно вместителни за всичко необходимо на едно семейство в продължение на поне две седмици. Срещаха се и търговски куфари за мостри — просто квадратни кутии на груби крака. Не липсваха и изящни чанти с вещи за по една нощувка.
Всички пристъпяха безцелно в ограденото пространство. Понякога се чуваха дрънченето на дръжка или проскърцването на панта, веднъж и трясъкът на ядно затворен капак, после тропотът на другите Багажи, които бързаха да се отдръпнат.
Три бяха особено едри, покрити с кожа и декоративни кабари. Обектът на тяхното внимание представляваше значително по-елегантно куфарче с източени крачета. Вече се бе свряло в най-далечния ъгъл.
Широк черен капак изскърца, когато най-грамадният сандък пристъпи по-наблизо. Дребният Багаж така се притисна към оградата, че вече му оставаше само да се покатери по нея.
От улицата се разнесе тупуркане на тичащи крака. Доближи оградата и спря внезапно.
Последва стон на опънато зебло върху каруца, върху което се е стоварила неочаквана тежест.
За миг в лъчите на изгряващата луна се очерта премятащ се силует. Пльосна се тежко пред трите настъпващи сандъка, закрепи се на краката си и нападна.
Не след дълго отседналите в странноприемницата се изсипаха на двора, но късно — завариха всевъзможни дрехи и тоалетни принадлежности разсипани н отъпкани по плочите. А трите черни сандъка, очукани и изподраскани, видяха на покрива — приплъзваха по керемидите и се избутваха взаимно в усилията си да стигнат по-високо. Другите бяха изпаднали в паника и потрошиха оградата.
Събраха ги из околността. С изключение на един.
Ордата видимо се гордееше със себе си, когато седнаха да вечерят. Господин Сейвлой си каза, че съратниците му се държат досущ като момчета, получили първия си панталон с дълги крачоли.
Точно така си беше. Всеки носеше торбест панталон, а отгоре — дълга сива роба.
— Ние пазарувахме — наперено изрече Калеб. — Плащахме си за нещата с пари. И сме облечени като всички цивилизовани хора.
— Да, наистина — снизходително промълви бившият учител.
Много се надяваше обаче останалите да не научат като кой вид цивилизовани хора са се пременили. В момента сериозен проблем оставаха брадите им. Хората, които носеха същите дрехи в Забранения град, нямаха бради. Всъщност по това ги разпознаваха. Е, да, бяха по-известни с липсата на други телесни атрибути, на чието отнемане всъщност дължаха и липсата на окосмяване.
Коен се размърда на столчето.
— Сърби тая пущина — промърмори намусен. — Значи туй било панталон, а? Не съм носил до днеска. И риза. Друго си е плетената стоманена ризница… А бе, Даскале, сетих се нещо да те питам.
— Да, Коен?
— Защо разправяше на оня, дето ти продаде фойерверките, че твоите познати все измирали изведнъж?
Кракът на господин Сейвлой почука кротко по обемистия пакет под масата, сложен до новичш хубав казан.
— За да не му се стори подозрителна покупката ми.
— Пет хиляди фойерверка да не са подозрителни?
— Кво?
— Виж какво… — подхвана малко смутен бившият учител. — Казвал ли съм ти, че след като преподавах география в Гилдията на убийците и Гилдията на каналджиите, бях за известно време и в Гилдията на алхимиците?
— При ония перковци ли? — засмя се Тръкъл.
— Само че изучават география много усърдно — увери го господин Сейвлой. — Сигурно защото искат веднага да установят къде са се приземили след поредния опит. Хайде, хапнете си, господа. Може би ни чака дълга нощ.
— Ама туй кво е?
Тръкъл побутна недоверчиво нещото в паницата си с края на клечките.
— Ами… някаква порода. Кучешка. — Ордата се вторачи в господин Сейвлой. — Нищо лошо няма в това да се яде кучешко — добави той с искреността на човек, който си е поръчал благоразумно бамбукови поници и чорбица с по някое бобено зрънце вътре
— Всичко май съм плюскал на тоя свят — изсумтя Тръкъл, — ама до кучешко няма да опра. Че аз си имах кученце едно време! Виках му Търсача.
— Да бе, онова с шиповете на нашийника — сети се Коен. — Дето все търсеше кого да излапа.
— Разправяй квото си щеш, ама на мен си ми беше приятелче — поклати глава Тръкъл и бутна паницата настрана.
— За теб приятелче, за другите — смърт от бяс. Ще ти изям порцията. Даскале, поръчай му пиле.
— Еднъжки и човешко ръфах — смотолеви Хамиш Бесния. — Обсада, нъл разбирате?
— Изял си човек? — ахна господин Сейвлой, който тъкмо махаше на прислужника.
— А, не цял човек. Само едното краче.
— Ужасно!
— Бъркаш. Имах си и горчица.
„Всеки път, когато си въобразя, че вече съм ги опознал…“ — смаяно помисли господин Сейвлой и посегна към виното. Ордата веднага последва примера му, като го наблюдаваше как държи чашата.
— Вдигам тост, господа. И не забравяйте какво ви казах за лоченето на едри глътки. Така само ще ви се препотят ушите. Отпивайте по малко. За цивилизацията!
Последва го разногласен хор:
— Пчарн’ков!18
— Лягайте на пода и никой няма да пострада!
— Дано живееш в интересни панталони!
— Познайте коя е най-сладката думичка? Дай!!!
— Смърт на почти всички тирани!
— Кво?
— Стените на Забранения град са високи четиридесет стъпки — повтори Пеперудата. — А крилата на портата са от бронз. Зад нея дебнат стотици стражи. Разбира се, ние пък имаме Най-големия магьосник.
