— Кого?
— Теб.
— Извинявай, все забравям.
— Виждам.
В очите на Пеперудата се долавяше тягостно обещание. Така гледаха и преподавателите в Невидимия университет, когато Ринсуинд се представеше добре на някой тест с налучкване на отговорите.
Той припряно сведе поглед към драсканиците с въглен, направени от Цъфтящия Лотос.
Коен щеше да знае какво трябва да се направи. Той просто би съсякъл всички по пътя си. Никога не му хрумваше да се бои или да се тревожи. Ей такъв човек ти е нужен в подобен момент.
— Не се съмнявам, че заклинанията ви могат да съборят стените — изрече Цъфтящият Лотос.
Ринсуинд се чудеше какво ли ще му сторят, когато научат, че не му е по силите да събаря стени. „Едва ли ще успеят, ако вече бягам“. Разбира се, ще проклинат дори спомените си за него, ще го наричат с всякакви неучтиви думи. Беше свикнал.
Дори Багажът го изостави. Признаваше, че му олекна, и все пак понякога му липсваше тупуркането на малките крачета…
— Преди да се захванем с това — предложи Ринсуинд, — според мен трябва да изпеете някой революционен химн.
На организацията много й допадна тази идея. Щом зазвуча нестройният хор, той се примъкна до Пеперудата, която му се усмихна многозначително.
— Знаеш, че не мога!
— Но Наставникът твърди, че си извънредно находчив.
— Не владея магии за пробиване на дупки в стени!
— Сигурна съм, че все нещо ще измислиш. И… Най-голям магьоснико…
— Какво има пък сега?
— Ами онова момиченце, Един Любим Бисер, с плюшената играчка…
— Да?
— Има само организацията в живота си. Същото се отнася и за още мнозина. Когато предводителите се впускат в ежбите си, умират хора. Родители. Разбра ли ме? Бях сред първите, прочели „Какво правих през ваканцията“. Лично аз добих представа за жалък глупак, комуто незнайно защо винаги се усмихва късметът. Най-голям магьоснико… За доброто на всички се надявам, че ще ти провърви и днес. Особено за твое добро.
Фонтани звъняха мелодично в дворовете на Императорския дворец. Обаждаха се и пауни, но гласовете им някак не подхождаха на толкова красиви създания. Декоративните дървета хвърляха сенките си, както само те умееха — декоративно.
Градините заемаха сърцето на града. Чуваха се и звуците отвън, макар и смекчени от всекидневно разстиланата слама по съседните улици, а и защото всеки прекалено силен шум би осигурил на виновника много кратък престой в тъмниците.
Най-задоволяващата естетическото чувство градина бе създадена още от Император Едно Слънчево Огледало. Състоеше се само от дребен чакъл и камъни, но изкусно подредени и пригладени с гребло, сякаш сътворени от планински поток с дарба на художник. Тук човекът, обединил Империята и построил Великата стена, бе идвал да освежава душата си и да посръбва вино от черепа на някой враг или на градинар, който прекалено непохватно си е служил с греблото.
В момента обаче тук се намираше Две Малки Хитрости, отговорник по протокола, който се отбиваше в градината да успокои нервите си.
Честичко си повтаряше, че всичко е заради числото две в името му. Носеше лош късмет. Все пак признаваше поне на себе си, че никак не си улесни живота и като стана отговорник по протокола.
А доскоро идеята му изглеждаше превъзходна. Бе се издигал плавно по стълбицата на обществената служба, като упражняваше усърдно уменията, жизнено важни за доброто управление (а именно — калиграфия, оригами, икебана и Петте възхитителни поетични форми). Изпълняваше най-съвестно задълженията си и само смътно отбелязваше обстоятелството, че напоследък високопоставените служители като че намаляваха. И един ден цяла тълпа старши мандарини (повечето по-висшестоящи от него, спомни си той после) нахълтаха при него и го поздравиха като новия отговорник по протокола.
Това се случи преди три месеца.
И най-срамното прозрение, до което стигна оттогава, беше увереността му, че Императорът всъщност не е Господар на небето и Източник на всички блага, а зъл безумец, чиято смърт се бави прекалено.
Ужасяващи помисли. Все едно да намразиш майчинството и суровата риба или пък да възразяваш срещу слънчевата светлина. Не че се опълчваше срещу Златните правила. Има смисъл да отрежеш ръцете до китките на оногова, който е склонен да краде. Така не му позволяваш отново да петни душата си с престъпления. И нежелаещият да плати данъците си селянин трябва да бъде екзекутиран, иначе ще се отдаде на мързел и безредици.
Но той смяташе, че не е редно и да се смееш щастливо, докато заповядваш всичко това. Нямаше нищо приятно в тази необходимост, просто беше работа за вършене.
Някъде отдалеч до ушите му стигнаха писъци. Императорът пак се развличаше с партия шах. Предпочиташе да играе с живи фигури.
И знанието тежеше в душата на Две Малки Хитрости. Беше му известно, че е имало и по-добри времена. Не беше задължително Императорите да са жестоки клоуни, да се навърташ край които не е по- безопасно, отколкото да вървиш по брега на пълна с крокодили река. И невинаги бе имало междуособици след смъртта на Императора. Някога предводителите на родове не са управлявали страната. А хората са имали и права освен задължения.
Ако съдбата се настроеше благосклонно, Императорът щеше да умре скоро. Несъмнено за него вече подготвяха специален ад. Предстоеше обичайната битка, после възцаряването на нов Император. С мъничко късмет Две Малки Хитрости щеше да бъде обезглавен, както се случваше почти винаги с хората, издигнали се по времето на предишния владетел. Нищо особено, разбира се. Напоследък всеки можеше да се прости с главата си, защото е прекъснал размишленията на Императора или е застанал не където трябва.
В този миг Две Малки Хитрости чу призраци.
Стори му се, че са под краката му.
Говореха на странен език.
„Къде сме, по дяволите?“
„Някъде под двореца, убеден съм. Гледайте за някой капак в тавана.“
„Кво?“
„Писна ми да бутам тая проклета количка!“
„Да знаете, след тая гнусотия цял ден ще си кисна краката в гореща вода!“
„А бе, ти на туй ли му викаш нахлуване в град? Тъй ли се прави, а? До кръста във вода? Хич не сме влизали тъй в ши… ъ-ъ, да де, окаян град, като бях с Брус Номада! В тия… ъ-ъ… нещастни майколюбски градове нахълтваш с хилядна конница, от мен да го знаеш!“
„Да, ама в тия тръби няма място и за един кон!“
Звуците отекваха някак кухо. Озадаченият Две Малки Хитрости ги следваше, газейки разсеяно в чакъла, което веднага би му навлякло заповед за изтръгване на езика от първия тукашен любител на душевния покой.
„Извинете, но не може ли да побързаме? Бих искал да сме по-далеч оттук, когато казанът гръмне. Нямах време да проверя колко дълго горят фитилите.“
„Даскале, нещо май не разбрах за тоя казан…“
„Просто се надявам взривът на толкова фойерверки, затворени в казана, да пробие дупка в стената.“
„Ей туй е приказка! Ама що не сме там, а? Що се свираме в тая тръба?“
„Защото всички стражи ще се втурнат към мястото на експлозията.“
„Тъй де! Пък ние трябваше да ги причакваме!“
„Не, не. Тук ни е мястото, Коен. Нарича се «отвличане на вниманието». Така е… по-цивилизовано.“
