лице имаше зеленикав оттенък. Вените изпъкваха под кожата на ръцете като червеи, натикани в бурканче.
Императорът вече имаше всички необходими свойства на труп, освен най-важното, разбира се.
— Значи… този е… Най-големият магьосник… за когото… сме чели?
— Ами аз… — подхвана Ринсуинд.
— Тишина! — кресна пак камерхерът.
Ринсуинд вдигна рамене. Не знаеше какво бе очаквал, но в представите му досега имаше предостатъчно място за дебелак с множество пръстени по ръцете. А разговорът с този в леглото си беше направо занимание за некроманти.
— Е, ще ни покажеш ли… още някоя магия?
Ринсуинд се озърна към камерхера.
— Аз, так…
— Тишина!
Императорът помръдна немощно ръка, избълбука и погледна въпросително Ринсуинд, който пък реши да рискува.
— Ами сещам се за една от добрите. Заклинание за изчезване.
— Можеш ли… да го направиш… още сега?
— Само ако отворят вратите и всички се обърнат с гръб.
Изражението на мъртвешката маска не се промени. Придворните се смълчаха. Последва звук, сякаш някой душеше малки зайчета в чувал.
Императорът се смееше. Щом се увериха в това, останалите тутакси се включиха във веселието. Никой обаче не може да се мери в хихикането с човека, за когото е по-лесно да ти отреди смърт, отколкото да се изпикае.
— Е, какво… да те правим? И… къде е… Великият везир?
В тълпата се отвори пътека.
Ринсуинд се престраши да погледне натам. Попаднеш ли в ръчичките на велик везир, смятай се за труп. Ами че те до един са коварни мегаломани! Вероятно влиза в длъжностната им характеристика: „Ти си лукав, безумен, незаслужаващ доверие интригант? А, добре, значи ще те направя най-доверения си министър.“
— Ето те и теб… Лорд Хонг — изхриптя Императорът.
— Милост? — плахо предложи Ринсуинд.
— Тишина! — мигновено изграчи камерхерът.
— Кажи ми… Лорд Хонг — продължи изнемощелият владетел, — какво е наказанието… за чужденец, дръзнал… да проникне… в Забранения град?
— Отнемане на крайниците, ушите и очите. След това е свободен да си върви.
Ринсуинд вдигна ръка.
— Е, нали ми е за пръв път…
— Тишина!
— Обикновено не позволяваме да има втори път — отбеляза Лорд Хонг. — Кое е това същество?
— Харесва ми — съобщи Императорът. — Май ще го… задържа. Разсмива ме.
Ринсуинд отвори уста.
— Тишина! — сопна му се гръмко камерхерът, вече не съвсем на място с оглед на настъпилия обрат.
— Ъ-ъ… Не може ли — колебливо помоли Ринсуинд — да го накарате да не врещи всеки път, когато понеча да кажа нещо?
— Разбира се… Най-голям магьоснико. — Императорът кимна на неколцина стражи. — Отведете камерхера… И му отрежете… устните.
— О, Повелителю, аз…
— Да… и ушите.
Завлякоха нещастника към вратата. Придворните изръкопляскаха.
— Искаш ли да видиш… и как ще ги изяде? — ухили се щастливо Императорът. — Страхотна… забава!
— Ахахаха — произнесе Ринсуинд.
— Мъдро решение, Повелителю — съгласи се и Лорд Хонг.
Извърна полека глава към Ринсуинд и за негов неописуем ужас му намигна.
— О, Повелителю! — Пълничък царедворец падна на колене и така доближи Императора. — Питам се все пак дали е най-правилно да проявим милост към този чуждестранен дем…
Владетелят сведе поглед към него и Ринсуинд беше готов да се закълне, че видя как от стареца се посипа облаче прашец. Императорът се засмя полека.
— Разбирам твоята… загриженост. — Придворният си позволи усмивка на облекчение. — Но не и наглостта ти. Убийте го бавно… в продължение… на няколко дни.
— Аааах!
— Да, нека се вари… в кипящо олио!
— Великолепна идея, Повелителю — одобри Лорд Хонг.
Ринсуинд съзнаваше, че неведнъж е бил в подобно положение, само че обикновено си имаше работа с някого като Лорд Хонг, а не с хриптящ труп, избягал толкова надалеч от разсъдъка си, че още един живот не би му стигнал да се върне.
— Много ще се… веселим — обеща му Императорът. — Прочетох… всичко за теб.
— Ахахаха — съгласи се Ринсуинд.
Владетелят пак вдигна ръка към придворните.
— А сега ще се… оттегля за отдих.
Всички започнаха да се прозяват. Очевидно никой не биваше да бодърства по-дълго от Императора.
— Повелителю — малко отегчено попита Лорд Хонг, — как желаете да постъпим с вашия Най-голям магьосник?
— Отведете го… в специалната тъмница. Засега.
Ринсуинд успя да погледне през рамо, когато стражите го понесоха към вратата. Владетелят се бе отпуснал в подвижното си легло, вече забравил за него.
— Ама той луд ли е или що?
— Тишина!
Ринсуинд се вторачи в стража.
— С такава уста можеш голяма беля да си докараш тук.
Лорд Хонг се чувстваше леко потиснат, когато се замислеше за посредствеността на хората. Изглеждаха му някак дефектни. Не се съсредоточаваха. Особено тягостен пример беше Червената армия. Ако той беше бунтовник, Императорът щеше да е станал жертва на атентат още преди месеци, а цялата страна щеше вече да пламти с изключение на прекалено влажните места. Немалко усилия влагаше дори за да поддържа илюзията, че бунтовниците постигат поне нещо.
Е, даде им Най-големия магьосник, на когото толкова се уповаваха. Вече нямаха никакво оправдание. Глупакът изглеждаше още по-страхлив и бездарен, отколкото Лорд Хонг се бе надявал. Всяка армия, поведена от него, щеше да бъде или избита, или обърната в бягство… отваряйки пътя за контрареволюцията.
А Лорд Хонг щеше да се погрижи за останалото.
Всичко по реда си. Навсякъде имаше врагове. При това настръхнали от подозрения. Пътят на амбициозния човек е застлан с капани.
Колко жалко, че Най-големият магьосник ще се окаже толкова ловък в отварянето на ключалки. Тази нощ войници на Лорд Танг пазеха тъмниците. Разбира се, ако заловените членове на Червената армия избягат, никой не би могъл да обвини самия Лорд Танг…
Изсмя се кратко на връщане към покоите си. Никога не бива да има улики. А и скоро предпазливостта
