— Не. Някой подвикна нещо, но…
— Легендата гласи, че мъж, известен само като Най-големият магьосник, повел първата Червена армия към немислима победа. Разбира се, случило се преди хиляди години. Но народът вярва, че той… тоест ти ще се върнеш и ще постигнеш същото отново. Следователно, необходимо е да има Червена армия, която да чака в готовност.
— Да де, само че човек може да си позагуби навиците за няколко хиляди години…
Носът й изведнъж едва не опря в неговия.
— Лично аз подозирам, че е станало огромно недоразумение — изсъска момичето. — Но щом тъй и тъй си тук, ще бъдеш Най-големият магьосник. Дори ако трябва да те боцкам с ножа на всяка крачка!
Другите двама се върнаха и тя за миг се преобрази от ръмжащ тигър в кротко гълъбче.
— Сега трябва да дойдете, за да се запознаете с Червената армия.
— Хм, не са ли малко вмирисани…
Ринсуинд млъкна, щом видя изражението на лицето й.
— Първата Червена армия несъмнено е измислица — започна Пеперудата на безупречния си морпоркски. — Но и от легендите можем да извлечем полза. Затова е най-добре да ги познаваш… Най-голям магьоснико. Когато императорът Едно Слънчево Огледало воювал срещу всички армии на света, Най- големият магьосник му се притекъл на помощ, дори самата земя се надигнала, за да се сражава за новата Империя. Имало и мълнии. Армията била сътворена от пръстта, но някак я одушевявали мълниите. Е, да, знае се, че светкавиците убиват лесно, но пък им липсва дисциплина. А земята несъмнено не може да се бие. Тъй че армията от пръст и мълнии очевидно е символ на някакво селско въстание. Все едно. Сега имаме нова армия, имаме си и име, което разпалва въображението. Имаме си и Най-големия магьосник. Не вярвам в легенди, но не възразявам, когато другите го правят.
По-младото момиче, което напразно се мъчеше да вникне в скороговорката на Пеперудата, подкани:
— Идвате веднага видите Червена армия.
— С масите напред! — съгласи се и момчето, прихващайки го под ръка.
— Ама той само така ли говори?
— Три Впрегнати Бивола учи усърдно — похвали съратника си момичето.
— Още по-голям успех на нашите водачи!
— По две кофи за грош, гъсто и миризливо! — насърчи го Ринсуинд.
— Всички да имат средства за производство!
— И баба ти на сапун!
Три Впрегнати Бивола грейна от щастие. Пеперудата отвори вратата и Ринсуинд за миг остана отвън с другите двама.
— Много полезни и практични лозунги — призна той, докато пристъпваше полека настрана. — Искам обаче да привлека вниманието ви към една всеизвестна мисъл на Най-големия магьосник Ринсуинд.
— Аз цялата ухо — учтиво промълви Цъфтящият Лотос.
— Ринсуинд често казва: „Хайде, чаооооооо…“
Сандалите му приплъзваха по гладките плочи, но вече бе набрал скорост, когато се вряза в портата. Разхвърчаха се бамбукови трески.
Навън попадна в уличен пазар. По-късно Ринсуинд си спомняше първо това за Хунхун — всяко местенце, дори временно освободеното от отминала каручка, се запълваше с хора, обикновено спорещи до прегракване за цената на патица, която крякаше с главата надолу в нечии ръце.
Кракът му мина с лекота през кафез от пръти, съдържащ няколко пиленца, но Ринсуинд продължи устремно напред, разпилявайки по пътя си хора и продукция. В Анкх-Морпорк подобни действия биха предизвикали неодобрителни забележки, придружени с бърза и груба намеса, но тук и без това всички си крещяха един на друг, затова възприемаха Ринсуинд само като мимолетна пречка.
Зад него хората запълваха пролуката на секундата. И да се разнасяха викове на преследвачи, те заглъхваха в гълчавата.
Спря чак когато зърна пренебрегната от тълпата нишичка между сергия за пойни птички и друга, където продаваха нещо от врящи казани. Единият му крак писукаше.
Ринсуинд дотроши кафеза с удари в калдъръма. Опияненото от свободата петле го клъвна по коляното и заподскача нанякъде.
Не се чуваше потеря. Само че дори батальон тролове с тенекиени чехли трудно би надделял над звуците в обичайния уличен пазар на Хунхун.
И Ринсуинд си пое дъх.
Пак беше господар на съдбата си. Отърва се от Червената армия. Вярно, попадна в столичния град, до който не искаше и да припарва. Значи беше въпрос на време да му се случи още някоя неприятност. Поне в момента се радваше на кратка почивка между премеждията.
Я гледай… Значи такъв бил Хунхун…
Май липсваха улици, поне както си ги представяше Ринсуинд. Криволици, продължаващи в други криволици, тесни и станали още по-непроходими от безброй сергии. По повечето се виждаха пилета в кафези, гъски в чували и странни гърчещи се твари в купи.
Трудно беше да се каже къде свършват сергиите и къде започват сградите. Пресъхналите неща, висящи на въженца, може да бяха стока или пране, или пък нечия бъдеща вечеря.
Хунхунците явно обичаха да са на открито. Изглежда прекарваха почти целия си живот на улицата, като си деряха гърлата.
Възможно бе да напреднеш само със злобно размахване на лакти и врязване в гъмжилото, докато хората ти сторят път неохотно. А да чакаш и да мрънкаш учтиво: „Ъ-ъ, извинете…“, означаваше да си стоиш на мястото.
Тълпите все пак се отдръпнаха, когато зазвучаха гръмки удари по гонгове и оглушителен пукот. С танцова стъпка мина групичка в бяло.
Ринсуинд долавяше небрежно озадачените погледи на онези, които за миг млъкваха и се взираха в него. Дали не беше време да се държи като местен. Обърна се към най-близкия си съсед в мешавицата и кресна:
— Приятно представление, а?
Дребната стара жена със сламена шапка на главата го изгледа гнусливо.
— Ама това е погребението на господин Ву! — отсече и му обърна гръб.
Наблизо стояха двама войници. В Анкх-Морпорк щяха да си делят една цигара и да си затварят очите за всичко, което би могло да им смути спокойствието. Тези обаче като че бяха излишно бдителни.
Ринсуинд се вмъкна в една пресечка. Неопитният посетител на Хунхун явно можеше да си навлече голяма беля.
Тук беше тихо, а в далечния си край уличката стигаше до много по-широко безлюдно пространство. Воден от увереността, че близостта до хора означава неприятности, той се устреми натам.
Най-сетне малко простор. Всъщност имаше изобилие от незаето място. Настлан с плочи площад, достатъчно голям да побере две армии. По краищата му бяха засадени череши. Учудваща липса на тълпи…
— Ей, ти!
…ако не се броят войниците.
Появиха се внезапно иззад всяко дърво или статуя.
Ринсуинд понечи да отстъпи, но ходът се оказа неуспешен заради стража, издебнал го в гръб.
А насреща му се изпречи ужасяваща бронирана маска.
— Селяко, ти не знаеш ли, че си попаднал на Императорския площад?
— С главна буква ли се пише? — невинно се осведоми Ринсуинд.
— Няма да задаваш въпроси!
— Значи ще приема, че отговорът е „да“. О, разбирам, много важно място. Съжалявам. Просто ще си отида…
— Не мърдай!
Имаше нелеп пропуск в действията им, който озадачи Ринсуинд — никой не си направи труда да го хване
