водни биволи все пак извиваха глави, за да го проследят с поглед, без обаче в очите им да проличи любопитство. Просто тичащият Ринсуинд беше мъничко по-интересен от добичетата, неспирно наторяващи почвата.
Опитваше се да върви успоредно на пътя и преди свечеряване стигна до кръстопът.
Там имаше ханче.
Не беше хапвал след мръвката от леопард. Ханчето означаваше храна, но пък храната означаваше пари. Мъчеше го глад, а нямаше пукната пара в джоба.
Сгълча се за непродуктивното мислене. Не биваше да избира този неправилен подход. Трябваше да влезе и да си поръча голямо, засищащо угощение. Тогава вместо да е гладен и без пари, щеше да е нахранен и без пари — несъмнено подобрение. Разбира се, светът наоколо щеше да изкаже някакви възражения, но опитът му подсказваше, че не са много проблемите, които не могат да бъдат решени с оглушителен вой и преднина от десетина метра. А и храната щеше да му даде нови сили.
Освен това харесваше местната кухня. Някои от бегълците бяха отворили ресторантчета в Анкх-Морпорк и Ринсуинд вече се смяташе за познавач на техните гозби.15
Единствената огромна зала тънеше в гъст дим и беше доста пренаселена, доколкото се виждаше през променливите му струи. Двама старци седяха пред сложна купчинка плочки от слонова кост и играеха Шибо Янконгсан. Не можеше да познае какво пушеха, но изглеждаха щастливи, че са си го избрали.
Ринсуинд отиде до огнището, където кльощав мъж наглеждаше врящ казан. Усмихна му се жизнерадостно.
— Добър ви ден! Мога ли да опитам от прочутия ви деликатес „Меню А за двама с безплатна скаридена бисквитка“?
— Никога не съм го чувал.
— Хм. Тогава… дали мога да видя болящото ухо не, жабешкото квакане… не, менюто?
— А какво означава „меню“, приятелю?
Ринсуинд кимна на себе си. Знаеше какво ще последва, когато непознат го нарича „приятелю“ такъв тон. Във всеки случай съдържателят не беше никак дружелюбно настроен.
— Тоест списък с нещата за ядене.
— Ей сега ще ти кажа — фиде, варено зеле и прасешки мустаци.
— И това е всичко?!
— Прасешките мустаци не растат по дърветата, сан.
— През целия ден все биволи виждам — промърмори Ринсуинд. — А бе, хора, никога ли не вкусвате говеждо?
Черпакът пльокна в казана. Зад гърба на Ринсуинд изтърваха плочка за шибо на пода. Тилът го засърбя от множеството втренчени погледи.
— Тук не обслужваме бунтовници — гръмко изрече съдържателят.
„Може би защото са гладни и набързо излапват всичко“ — предположи Ринсуинд. Стори му се обаче, че неприязнените думи са отправени към света като цяло, а не лично към него.
— Радвам се да чуя това, защото аз…
— Да, така е — още малко засили гласа си кльощавият. — Бунтовниците не са добре дошли тук.
— Напълно съм съгласен с…
— И ако науча за появата на бунтовници, непременно ще уведомя властите! — изрева съдържателят
— Не съм бунтовник. Гладен съм. Моля ви, сипете ми една паница от… това.
Паницата беше напълнена тутакси. По мазната повърхност на течността играеха всички цветове на дъгата.
— Половин рину — отсече кльощавият.
— Тоест искате да платя, преди да съм се нахранил?
— После може и да загубиш желанието да платиш… приятелю.
Дори половин рину означаваше повече злато, отколкото се бе свъртало в джобовете на Ринсуинд през целия му живот. Той си потупа джобовете драматично.
— Аз май не… — започна, но нещо малко тупна на пода до краката му.
Беше „Какво правих през ваканцията“.
— Благодаря, това е предостатъчно — учтиво изрече съдържателят.
Бутна паницата в ръцете на госта и продължавайки същото движение, ловко вдигна съшитите листове от пода и ги пъхна обратно в джоба на магьосника.
— Върви да седнеш в ъгъла! — изсъска в ухото му. — После ще ти кажат какво да правиш!
— Но аз и без това знам. Потапям лъжицата в паницата, вдигам я пълна към устата си…
— Седни там!
Ринсуинд си избра най-тъмното ъгълче, но хората още го зяпаха. За да забрави ненужното внимание на гъмжилото, измъкна „Ваканцията“ и я отвори наслуки с надеждата да проумее защо ръкописът оказа такова вълшебно въздействие върху съдържателя.
„…и ми продаде хлебче, съдържащо [сложна пиктограма], направено само от вътрешностите на прасе [пикаещо куче]. Бяха достъпни срещу най-дребната монета, а жителите на града бяха толкова преситени, че почти никой не купуваше тези [сложна пиктограма] от сергията на [много сложна пиктограма, в която се различаваше бръснач] Диблърсан.“
Наденички с неидентифицирани кълцани парченца от прасе. Защо да не са изумителни, ако дотогава си смятал за богато блюдо паница мръсна вода с нещо съсирено отгоре?
Ха! Господин Какво-правих-през-ваканцията е трябвало да се отбие в Анкх-Морпорк, за да провери колко ще му харесат наденичките на Диблър… натъпкани с неподправени… свински… продукти…
Лъжицата разплиска мазни капки по масата.
Ринсуинд прелистваше забързано.
„…мирни улици, по които беше почти непознато грабителството и джебчийството…“
— Разбира се, стъклоок кретен такъв! — развика се Ринсуинд. — Защото всичко лошо се случваше на мен!
„…град, в който всички хора бяха свободни…“
— Свободни? Свободни ли?! Ами да, свободни да пукнат от глад и да бъдат обрани от Гилдията на крадците… — изръмжа Ринсуинд на книгата.
Стигна до друга страница.
„…мой спътник беше Най-големият магьосник, най-изтъкнат и могъщ сред представителите на това занятие в цялата страна…“
— Не съм ти казвал такова нещо! Аз…
А паметта вече коварно избутваше в съзнанието му отделни фрази като „О, Архиканцлерът се вслушва във всяка моя дума“ или „Онази бърлога направо ще се срути, ако не се навъртам да оправям нещата“. Но какво лошо има да изтървеш подобен лаф след няколко бири? Нима някой може да бъде толкова лековерен, че веднага да го запише…
Още една ясна картина изплува от паметта му. Дребен засмян дребосък с огромни очила и невинно доверчив подход към живота, с който всяваше ужас и разруха, където стъпеше. Двуцветко не приемаше идеята, че светът е едно гадно и отвратително място, и то само защото, общо взето, поне за него не беше такова. Светът спестяваше гнусотиите, за да ги стовари върху Ринсуинд.
А животът му не страдаше от разнообразие, преди да срещне Двуцветко. Оттогава обаче в него се трупаха огромни количества събития.
После дребосъкът отпътува към дома си, нали така? Към Бес Пеларгик — единственото донякъде достъпно пристанище на Империята.
Кой би могъл да е толкова идиотски доверчив, че да напише всички тези щуротии?
Само един човек.
Ринсуинд не беше политически ориентиран, но за някои неща се досещаше лесно, защото бяха свързани по-скоро с човешката природа, а не с политиката. Противни видения загъмжаха в ума му.
Около Империята има стена. И ако живееш от вътрешната страна на стената, научаваш как да правиш супа от прасешко квичене, защото така е прието, и през цялото време те тормозят стражи, защото така е
