писменост. Всъщност бяха пет една след друга.
Ринсуинд плъзгаше поглед по страниците. Все същата скука, описваща заслепяващо очевидното, но нагъсто изпъстрена с по няколко невъзпитани кучета. „Съдържателят на гостилницата заяви, че Градът искал да му вземе данъци, но той нямал намерение да плаща. Когато го попитах не се ли страхува, той изрече следните слова: «[Сложна пиктограма] на всички, освен на последния, а той нека се [сложна пиктограма] самичък. А онзи [пиктограма за Върховния владетел] е един [пиктограма, в която след дълъг размисъл Ринсуинд откри прилика с конски задник]. Предай му го от мен, ако щеш.» Стражът, седнал наблизо, не го изкорми [пикаещо куче, пикаещо куче], а добави: «Предай му го и от мен» [пет пикаещи кучета].“
Какво чудно имаше в тази история? Хората в Анкх-Морпорк открай време си говореха така, а и споделяха подобни чувства. Само че нямаха нужда от помощта на помияри с препълнени пикочни мехури, за да ги изразят.
Страна, в която заличаваха дори спомените за някой град, за да дадат нагледен урок на останалите градове, несъмнено беше лудница. Вероятно това беше сборник с някакви неразгадаеми вицове. Просто не е схванал смешната част.
От няколко секунди чуваше подрънкването на хамути, но дори не вдигна глава. Дори не се озърна, когато го доближиха уверени стъпки. Когато все пак се стресна, беше твърде късно, защото нечия подметка осъществи контакт с шията му.
— Ох, пикаещо куче — промълви Ринсуинд, преди да падне в несвяст.
Силен повей… и Багажът тупна тежко в една пряспа.
В капака му стърчеше заклещено сатърче.
Остана неподвижен доста дълго, после — със сложен танц на крачетата си — се завъртя бавно в пълен кръг.
Багажът не се отличаваше със способността да мисли. Нямаше и с какво. Незнайните процеси, протичащи в него, вероятно повече наподобяваха реакциите на дървото спрямо слънцето, дъжда и внезапните бури, само че изумително ускорени.
След малко той като че се ориентира и заприпка през топящия се сняг.
Багажът не усещаше. Липсваха му сетивата. Дърветата обаче реагират и на сменящите се сезони.
Крачките му станаха по-забързани. Беше близо до дома си.
Ринсуинд нямаше как да не признае, че викащият мъж има право. Не защото бащата на Ринсуинд беше изгнил черен дроб от един вид планинска панда, а майка му — кофа с отпадъци от костенурка. Нямаше лични впечатления от родителите си и все пак подозираше, че са били поне приблизително хуманоидни, дори и замалко Но по въпроса за язденето на откраднат кон позицията на мъжа беше неоспорима. Най-вече защото бе затиснал с ботуш врата на злосторника, а с това всъщност се изчерпват девет десети от смисъла на всеки закон
Нечии ръце тършуваха в джобовете на пленника.
И някой друг — Ринсуинд не го виждаше, защото пред очите му имаше само няколко квадратни сантиметра алувиална почва — се присъедини към виковете на първия. Поне личеше колко недружелюбно е настроен към престъпника.
Изправиха Ринсуинд насила.
Стражите приличаха на мъжете със същото занятие, които той бе срещал къде ли не. Интелектът им стигаше колкото да налагат хората и да ги влачат към ямата със скорпионите. И бяха абсолютни шампиони по надаване на ревове само на няколко пръста от лицето ти.
Размахваха „Какво правих през ваканцията“ под носа му.
— Торба вонясала риба!
— Изобщо не знам защо се ядосвате на тази книга — вметна Ринсуинд. — Един човек ми я даде…
— Крака със смрад от невъзможно прокиснало мляко!
— Ще ви затрудни ли да не крещите чак толкова силно? Мисля, че вече ми спукахте тъпанчето.
На пътя се бяха появили други две возила. Едното много приличаше на клетка с колела. Ринсуинд виждаше между гъстите пръти очи, които се взираха ужасено в него. Другото представляваше изкусно украсен паланкин, носен от осмина селяни. Завески с богато везмо закриваха седящите вътре, но личеше тясната пролука, през която го наблюдаваха и оттам.
Стражите бяха съвсем наясно с този факт. И май се смущаваха.
— Ако просто ме оставите да обяс…
— Млъкни, отвратителна паст на…
Викащият се поколеба.
— Вече споменахте костенурките, рибите и онова, което вероятно трябва да означава „сирене“.
— …на уродливо пиле!
Между завеските се появи тънка дълга китка, чийто показалец се сви само веднъж.
Ринсуинд бе избутан натам. Ръката свършваше с най-дългите нокти, които бе виждал на някое същество, без то да мърка.
— Преклони се!
— Моля?!
— Преклони се!
Близо до него се появиха остриета на мечове.
— Моля те, преклони се — прошепна глас някъде зад ухото му.
Не звучеше особено приятелски, но в сравнение с останалите направо преливаше от нежност. И като че принадлежеше на съвсем млад мъж. Отгоре на всичко говореше чудесно анкх-морпоркското наречие.
— Но как?
— И това ли не знаеш? Падни на колене, после удари чело в земята. Ако искаш да ти остане нещо, върху което да носиш шапката си.
Ринсуинд се подвоуми. Беше роден свободен, и то в Анкх-Морпорк. Тамошните граждани не се кланяха на някакви си чужденци.
От друга страна, гражданите се стараеха да не вършат и неща, заради които да им отсекат главите.
— Така е по-добре. А откъде си научил, че е задължително да трепериш целият?
— Сам го измислих.
Показалецът на ръката се сви отново. Един страж цапардоса Ринсуинд по лицето с навитата на руло „Какво правих през ваканцията“. Той стисна гузно листовете, а стражът се устреми към пръста на своя господар.
— Ей, Глас…
— Какво?
— Ще ме сполети ли нещо неприятно, ако настоявам за имунитет като чужд гражданин?
— Ще ти отделят специално внимание, може би ще те запознаят с голямата мелачка.
— Тъй ли…
— А в Хунхун има майстори на изтезанията, които могат да поддържат живота на човек цели десетилетия.
— Не говориш за сутрешните кросове за здраве и зеленчуковите диети, нали?
— В никакъв случай. Затова си затваряй устата и ако имаш късмет, ще те изпратят като роб в двореца.
— Късмет ми е прякорът — измънка Ринсуинд. — Ама Лош ми е името.
— Не забравяй да скимтиш и да пълзиш в краката им.
— Ще вложа цялото си старание.
Бялата ръка се появи отново, хванала крайчето на малко листче. Стражът го взе, завъртя се на пети към Ринсуинд и се прокашля.
— Вникни в мъдростта и справедливостта на областния управител Кий, топко от блатни миазми! Не за него говоря, а за теб!
