загиват поради рискованите си занимания. Почти всички останали скоро биват залавяни и започват да живеят в интересни времена.
Въпреки всичко някои успяваха да се доберат до голямата пещ за претопяване на култури, наречена Анкх-Морпорк. Пристигаха без грош в джоба — моряците им искаха толкова, колкото пазарът е в състояние да понесе… тоест всичко в този случай. Но в очите на бегълците не гаснеше налудничавият блясък, те отваряха магазинчета и гостилнички, където работеха по двадесет и четири часа в денонощието. Това се наричаше „анкх-морпоркската мечта“. (Иначе казано — правенето на купища пари на място, където въпросът за начина да умреш не е издигнат до държавна политика.)
Ринсуинд честичко си мислеше, че опорните точки във възприемането на живота са събужданията. Невинаги бяха груби. Случваше се да бъдат и само нелюбезни. А понякога — е, рядко — бяха и приятни, особено на островчето. Там слънцето скучно и неотклонно се издигаше в небето, вълните се плискаха еднообразно по брега и Ринсуинд дори успяваше да се изтръгне от бездните на съня без привичния тих писък.
Този път обаче събуждането беше не просто грубо, ами направо нагло. Нещо го подмяташе неспирно, някой му бе вързал ръцете. А тъмнината наоколо се дължеше на обстоятелството, че на Ринсуинд му бяха нахлузили чувал на главата.
Той пресметна набързо и стигна до категоричното заключение: „Засега този ден е на седемнадесето място сред най-лошите в живота ми.“
Ударите по главата в кръчми не съдържаха като събитие нищо непознато за него. Само че в Анкх- Морпорк нанасящият удара почти винаги внимаваше да запази живота на жертвата. Гилдията на крадците се придържаше към строги правила и едно от тях гласеше: „Прекалиш ли със силата — можеш да обереш човека само веднъж. Внимаваш ли да я отмерваш точно, ще го обираш всяка седмица.“
Ако Ринсуинд се бе досетил правилно, че се намира в движеща се каруца, значи някой искаше да му запази живота.
Ех, да не бе помислял за това!
Нечия ръка махна чувала от главата му. Ужасяващ лик се взираше насреща му.
— Не се бой, от твоите приятели съм.
Маската беше свалена и иззад нея се показа млада жена, кръглолика и чипоноса. Ринсуинд осъзна какво я отличава от всички срещнати досега поданици на Империята — тя се бе вторачила право в очите му. Позна и дрехите й. Видя ги на сцената в онази кръчма.
— Недей да викаш! — предупреди го момичето.
— Защо? Какво се каниш да ми сториш?
— Щяхме да те приветстваме подобаващо, но нямаше време.
Тя се настани сред вързопите в каруцата и го огледа придирчиво.
— Ако може да се вярва на Четири Големи Сандала, появил си се на гърба на дракон и си избил цял полк войници.
— Нима и това съм направил?
— После си преобразил с магия един почтен старец в могъщ воин.
— Сериозно?
— Освен това си нахранил Сандалите с истинско месо, макар той да е от кастата пунг.
— Тъй ли?
— И имаш шапката си.
— Аха, аха, имам си шапка.
— Но изобщо нямаш вид на голям магьосник, камо ли на Най-големия.
— Ами… всъщност…
Момичето наглед беше крехко като цвете. Но в този миг извади от гънките на дрехата си малък и неприятно назъбен нож.
Ринсуинд бе превърнал в инстинкт усета си за подобни моменти. Сега не беше времето да се отрича от ролята си на Най-големия магьосник.
— Всъщност — проточи той замислено — как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?
Момичето го зяпна с възмущение.
— Нали затова си имаш магически способности!
— О, да! Разбира се! Естествено! Но…
— Я веднага кажи нещо на вълшебния език!
— Ъ-ъ… Stercus, stercus, moriturus sum — промърмори той, без да отделя поглед от острието.
— Защо изрече: „Изпражнение, изпражнение, скоро ще умра“?
— Това е… такова де, особена мантра, с която привличам невидимите линии на магията.
Момичето се поуспокои.
— Само че магьосничеството е уморителна работа, да знаеш — продължи Ринсуинд. — Полети с дракони, преобразяване на старци във воини… Не мога да върша това, без да си почина хубавичко. Точно сега се чувствам особено слаб, защото изразходвах огромни количества магия.
Съмнението още се спотайваше в очите й.
— Всички селяни вярват, че скоро ще ни се яви Най-големият магьосник. Но защо ли си спомням думите на великия философ Ли Тин Уидъл? „Когато мнозина очакват да видят великолепен жребец, често съзират само подкована мравка.“ — Пак го изгледа преценяващо. — Пълзеше в прахта пред областния управител Кий. А би могъл да го погубиш с кълбо от страховит пламък.
— Печелех време, проучвах територията, не исках да наруша прикритието си — опита се да налучка Ринсуинд. — Ъ-ъ… Няма смисъл веднага да разкривам кой съм, нали?
— Значи засега се явяваш в друг облик?
— Да.
— Чудесно се преструваш.
— Благодаря ти. Това е, защото…
— Само неописуемо велик магьосник би си позволил толкова жалък и окаян вид.
— Пак благодаря. А-а… как разбрахте за случката на пътя?
— Щяха да те съсекат на място, ако не ти бях подсказала какво да правиш.
Младата жена прибра ножа, но Ринсуинд долавяше, че не я накара да повярва в него, а само я убеди да отложи смъртта му.
— Я ме слушай внимателно! — изсъска тя. — Случват се много лоши неща. Не вярвам във великите магьосници, но хората се уповават на тях. Понякога настъпват времена, когато хората трябва да вярват. И ако те умрат, защото магьосникът, в когото са повярвали, се е оказал не от най-великите, значи лошо му се пише. Може и да си Най-големият магьосник. Но ако не си, съветвам те да се учиш на магии усърдно, за да станеш. Ясна ли съм?
— Ъ-ъ… Да.
Ринсуинд бе стоял лице в лице със смъртта неведнъж. Често наоколо имаше изобилие от мечове и брони. Този път виждаше само хубавичко момиче и нож, но случката някак се вместваше сред най- лошите.
Тя се отпусна по-спокойно върху вързопите.
— Ние сме пътуващ театър. Това е удобно. На актьорите от школата „Нох“ се позволява да обикалят.
— Радвам се за тях.
— Не ме разбра. И ние сме от школата „Нох“.
— Е, не се представихте чак толкова зле в кръчмата.
— Най-големи магьоснико, това е отдалечаваща се от реализма символична форма, опираща се на архаичното слово, стилизираните жестове и подходящия музикален съпровод. Ти чудесно се преструваш, че нищо не разбираш от изкуство. Дори се изкушавам да повярвам, че изобщо не се опитваш да играеш своя роля.
— Извинете, как се казвате?
— Хубавата Пеперуда.
— Сериозно?
