Тя го изгледа с неприязън и се премести към предницата на каруцата.
Която пък продължи да трополи по пътя. А Ринсуинд лежеше, опрял глава в чувал с воня на чесън, и проклинаше жените с ножове в ръце, целия преподавателски състав на Невидимия университет, изчезналия си Багаж, накрая и населението на Ахатовата империя като цяло. В момента обаче отделяше особено внимание на човека, направил каруцата. Щом е смятал, че грубото дърво с безброй стърчащи трески е най- добрият под, може би си е представял, че и триъгълникът е най-практичната форма на колелото?
Багажът се спотайваше в една канавка, наблюдаван без особен интерес от мъж, който държеше края на връв, завършваща от другата страна с воден бивол.
Багажът се чувстваше засрамен, объркан и загубен. Последното се дължеше на обстоятелството, че всичко наоколо беше… познато. Светлината, миризмите, почвата… Само дето не се чувстваше притежаван.
Бе направен от дърво, което пък ги усеща тези неща.
Едно от многото крачета драскаше черти в калта. Същите нещастни рисунки, които правиш с върха на обувката по пода, ако те извикат пред черната дъска да ти прочетат конското.
Най-сетне Багажът стигна до най-близкото подобие на решение, което беше по силите на дървесината.
Преди време бе подарен. Прекара много години във вярно следване на новия си собственик из странни земи, срещна екзотични същества и често ги стъпкваше. Сега пък попадна обратно в земята, където някога бе раснал като дърво. Значи беше свободен.
Е, не може да се каже, че е най-логичната последователност от умозаключения, но и не е зле, ако мислите с дупките от чепове в стените си.
Багажът копнееше да направи нещо.
— Даскале, кога ще си готов, а?
— Ей сегичка, Чингис, тъкмо привършвах…
Коен въздъхна. Ордата се възползваше от почивката, за да поседи в сянката на близкото дърво и да си разменя измислици за някогашни подвизи. Господин Сейвлой стърчеше върху кръгъл камък, зяпаше околността през самоделно устройство и нанасяше завъртулки по картите си.
„Ей, хартиите вече управляват света“ — поклати глава Коен. Поне тук. А Даскала… Да де, Даскала го биваше да се оправя с хартиите. Не беше най-традиционният кандидат за варварски герой въпреки искреното му убеждение, че всички директори на училища трябва да бъдат приковани към вратите на кочини. Но пък с хартията беше страхотен…
Отгоре на всичко говореше езика на Ахатовата империя. Поне по-добре от самия Коен, който го учеше в движение. Даскала разправяше, че кълвал чуждите думи от някаква вехта книга. Според него вехтите книги съдържали извънредно любопитни сведения.
Коен се примъкна до камъка.
— Даскале, кво си намислил?
Господин Сейвлой тъкмо примижаваше към Хунхун, очертаващ се смътно на хоризонта.
— Виждаш ли онова възвишение зад града? За огромната кръгла могила говоря.
— Доста ми прилича на оная, дето я струпахме върху гроба на моя татко — осведоми го Коен.
— О, не, тази сигурно е естествено образувание. Прекалено голяма е. Виждам, че отгоре са построили някаква пагода. Интересно… Вероятно ще е добре по-късно да я разгледам отблизо.
Коен удостои с още един поглед могилата. Беше си голяма и кръгла. Нито го заплашваше, нито подсказваше скрити ценности. С това за него сагата свършваше. Имаха по-неотложна работа.
— Доколкото виждам — отбеляза господин Сейвлой, — хората свободно влизат и излизат от външния град. Обсадата е по-скоро заплаха, отколкото действителност. Едва ли ще имаме проблеми при влизането. Разбира се, проникването в Забранения град вероятно ще ни затрудни повече.
— Ами ако утрепем всекиго по пътя си? — предложи Коен.
— Добра идея, но непрактична. Пък и хората ще започнат да приказват какво ли не за нас. Подходът ми в момента се опира на факта, че Хунхун е разположен сравнително далеч от големи реки и въпреки това наброява около един милион жители.
— Наброява, да — отекна Коен.
— А топографията на местността не ми подсказва наличието на артезиански кладенци.
— Да бе, май ги няма никакви.
— Не се съмнявам, че си забелязал и липсата на какъвто и да било акведукт.
— Прав си, да знаеш — съгласи се Коен. — Отлетели са тия акведукти към Ръба за през лятото. Доста птици го правят.
— Всичко това ме навежда на мисълта, че поговорката „И мишка не може да се промъкне в Забранения град“ не се доближава до истината — с леко самодоволство приключи изложението господин Сейвлой. — Подозирам, че мишката лесно ще се вмъкне, ако си запуши добре носа.
Каруцата спря. Пак махнаха чувала. Вместо голямата мелачка, която Ринсуинд тайничко очакваше, съзря две млади, изопнати от очакване лица. Едното принадлежеше на жена, но не и на Хубавата Пеперуда, от което много му олекна. Момичето изглеждаше още по-младо и смътно напомни на Ринсуинд за картофи.16
— Как сте? — загрижено попита тя на поизмъчен, но разбираем морпоркски. — Ние много извиняваме. Вече по-добре ли? Искаме говорим вас на език от небесен град Ах-Мор-Пор. Език на свобода и напредък. Език на „Един човек — един глас“!
— Ъхъ — смънка Ринсуинд. Тутакси си спомни за Патриция. — Да, срещал съм го човека. Само неговият глас важи. Но…
— Повече сполука за народните тежнения! — сериозно провъзгласи момчето. — Умерен напредък!
Изглеждаше сякаш целият е иззидан с тухли четворки.
— Извинете — подхвана Ринсуинд, — но защо… хартиен фенер за церемониални цели… не, бала памук… не, защо ме спасихте? Тоест исках да попитам: защо ме ударихте по главата, вързахте ме и ме доведохте тук, където и да се намира това място? Защото в кръчмата нямаше да ме сполети нищо по-лошо от малко бой, като не си платя обяда…
— Най-лошото, което непременно щеше да те сполети, би била агония, проточила се няколко години — увери го гласът на Пеперудата.
Тя се подаде над каната на каруцата и го изгледа навъсено. Ръцете й се криеха под кимоното, може би стиснали дръжките на ножове.
— Здравейте — учтиво изрече Ринсуинд.
— О, Най-голям магьоснико — поклони се Пеперудата, — мен вече познавате, а тези двамата са Цъфнал Лотос и Три Впрегнати Бивола, други членове на организацията. Бяхме принудени да ви доведем тук по този начин. Навсякъде гъмжи от шпиони.
— Навременен край за всичките ни врагове! — сияещо натърти момчето.
— Добре, да, бива. За всички врагове, да.
Каруцата беше насред някакъв двор. Равнището на шумовото замърсяване отвъд много високата стена подсказваше голям град. В ума на Ринсуинд кристализира гадничка увереност.
— Довели сте ме в Хунхун, нали?
Очите на Цъфтящия Лотос се разшириха.
— Значи това вярно — промълви тя на родния му език. — Вие Най-голям магьосник!
— Ще се изумите, ако ви кажа как се досещам за някои неща — мрачно измънка Ринсуинд.
— Вие двамата, вкарайте животните в конюшнята — заповяда Пеперудата, вторачила се в Ринсуинд. Изчака да се отдалечат и застана до него. — Те вярват. Лично аз обаче изпитвам известни съмнения. Е, Ли Тин Уидъл е казал: „Когато няма коне, магарето може да свърши работата дори на бивол.“ Лично аз съм убедена, че това е един от най-малко правдивите му афоризми.
— Все пак благодаря. А що за организация споменахте?
— Чувал ли си за Червената армия?
