— А бе, ти полудя ли? Да не си извадиш и документче, че си побъркан?
Коен почеса наболата четина по брадата си. Оцелелите засега стражи го зяпаха плашливо. Бяха свикнали с изобретателно жестоките мъчения, но за пръв път им се случваше да чуват и предшестващи ги пререкания.
— Даскале, нямаш много опит във войните, нали? — промърмори Коен.
— Е, да, ако пренебрегнем уроците с четвъртокласниците. Но нали каза, че искаш от мен да…
— Добре де, аз пък викам да ги изколим — обади се Уили Момъка. — Що да се занасяме с пленници? Кой ще ги храни?
— Опасявам се, че се налага.
— Кой, аз ли?! Да имаш да вземаш! Като са гладни, да им извадим очите и да им ги натикаме в устите. Я да гласуваме.
Ордата се разшумя одобрително. Коен забеляза, че и Девет Портокалови Дръвчета е вдигнал ръка.
— Ей, момче, ти пък за какво гласуваш?
— Моля ви, господарю, трябва да отида в тоалетната.
— Я ме слушайте всички! — нетърпеливо нареди Коен. — Май им е минало времето на касапниците. Тъй разправя господин Сейвлой, пък той знае как се пише „мармалад“, не е като вас. Нали помните защо дойдохме, а? Хайде да го правим както се полага.
— Да, ама ти закла капитана — заяде се Тръкъл.
— Още се боря с лошото си минало — призна си Коен. — С цивилизацията трябва да се свиква полека.
Коленичилият страж пак вдигна колебливо ръка.
— Господарю…
— Казвай, момче.
— Можете да ни заключите в онази килия. Така няма да пречим на никого.
— Досетлив си. Видяхте ли, това момче мисли ясно и по време на криза. Заключете ги.
Само половин минута по-късно Сребърната орда закуцука към вътрешността на града.
Стражите седяха в задушната тясна килия. Накрая един попита:
— Какви бяха тези?
— Може и да са праотци.
— Но нали човек първо трябва да умре, за да го смятаме за праотец?
— Онзи в количката изглеждаше съвсем мъртъв, докато не прободе Четири Бели Лисугера.
— Да викаме ли за помощ?
— Ами ако ни чуят?
— Да, но ако никой не ни измъкне, ще си останем тук. Стените са много дебели, а вратата — много здрава.
— Това е чудесно.
Ринсуинд спря в някаква уличка незнайно къде. Дори не провери дали го преследват. Значи беше вярно — тук един пъргав старт стигаше, за да си свободен. Ако се сетиш навреме.
Да, обаче свободата включваше и прастарото право на човек да умре от глад. Май твърде отдавна не бе хапвал добре.
И сякаш подтикнат от мислите му, малко по-нататък по уличката изригна нечий глас:
— Оризови питки! Оризови питки! Вземете си вкусни оризови питки! Кой иска чай? Стогодишни яйца! Хайде всички на яйцата! Вземете си… Да? Какво да бъде за вас?
Възрастен мъж застана пред търговеца.
— Дибала-сан! Яйцето, което ми продадохте…
— Че какво му е на яйцето, почитаеми?
— Бихте ли го помирисал?
Уличният търговец вдиша дълбоко.
— Ах, прекрасно е!
— Прекрасно ли?! Това яйце е съвсем прясно!
— Шогун, не сте прав, яйцето е поне на едно столетие — невъзмутимо изрече продавачът. — Вижте прелестния черен цвят на черупката…
— Боята се изтрива с пръст!
Ринсуинд се заслуша. И се зачуди дали нямаше нещо вярно в идеята, че на света живеят съвсем малко на брой хора въпреки изобилието от тела. Затова непрекъснато се натъкваш на едни и същи. Сигурно ги изливат в калъп някъде.
— Охо, вече обиждате на пресни яйца! Ще си разпоря корема достойно, ако е така! Ето какво ви предлагам…
Да, във вълшебните похвати на търговеца определено имаше нещо познато. Идва някой да се оплаче, че яйцето е съвсем прясно, а само след минута е убеден да забрави жалбата си и да си купи две оризови питки, придружени от нещо подозрително, увито в зелени листа.
Оризовите питки все пак имаха приятен вид. Поне в сравнение с останалото.
Ринсуинд се примъкна по-наблизо. Продавачът пристъпяше разсеяно от крак на крак и си подсвиркваше, но веднага спря и го дари с широка, приятелска, честна усмивка.
— Шогун, желаете ли вкусно древно яйце? Паничката в средата на подноса беше пълна със златни монети. Ринсуинд се сепна. С парите за едно от гнусните яйца на господин Дибала би могъл да си купи цяла улица в Анкх-Морпорк.
— Предполагам, че не отпускате… на кредит?
Дибала се вторачи за миг в него.
— Шогун, ще се престоря, че изобщо не съм чул тази дума.
— Я ми кажете, нямате ли случайно близки роднини отвъд океана?
Този път погледът беше изпълнен с предпазливост.
— Какво? Отвъд океана има само призраци-кръвопийци, Шогун, това е всеизвестно. Чудя се как и вие не го знаете.
— Призраци ли?
— Ами да, опитват се да проникнат тук, да ни навредят. Може би дори да ни отмъкнат стоката. Аз пък казвам, че е най-добре да опитат от добрите стари фойерверки. Призраците не обичат гръмове и трясъци.
Следващият поглед беше още по-продължителен и пресметлив.
— Шогун, а вие откъде сте?
В гласа на търговеца се промъкна режещата нотка на подозрението.
— От Бес Пеларгик — припряно отвърна Ринсуинд. — Това обяснява моя непознат за вас акцент, също и невежеството ми за местните обичаи. Хората биха могли дори да си помислят, че съм някакъв чужденец.
— А, от Бес Пеларгик ли… Значи познавате моя стар приятел Пет Щипци, който живее на Небесната улица, нали?
Ринсуинд бе се натъквал неведнъж на тази уловка.
— Никога не съм чувал нито името, нито улицата.
Дибала се ухили щастливо.
— Ако кресна силно „мръсен чужденец“, и три крачки няма да направите — изрече дружелюбно. — Стражите ще ви отмъкнат в Забранения град, където ще ви запознаят отблизо с голямата мел…
— Знам вече за нея.
— Пет Щипци три години беше областен управител, а Небесната улица прекосява града от край до край. Откога си мечтая да срещна чуждестранен призрак-кръвопиец! Вземете си оризова питка.
Очите на Ринсуинд шареха трескаво. Странно, но положението не изглеждаше опасно. Поне заплахата не беше в най-близкото бъдеще. И подлежеше на пазарлък.
— Ами ако си призная, че идвам от другата страна на Стената? — промълви по-тихичко.
Дибала кимна. Едната му ръка бръкна под халата и показа за миг ъгълчето на нещо, на което Ринсуинд
