осигуряваше бюрократите и служителите. Същата роля имаха сблъсъците за предводителите. Вярно, войната все пак се отличаваше по нещо — ако се провалиш, най-вероятно не би могъл да си опиташ пак късмета на следващата година.
Трябваше обаче да има и правила. Иначе всичко се превръщаше във варварска суматоха.
Затова още преди векове бе разработено Изкуството на войната. Представляваше сборник с правила. Някои от тях бяха съвсем конкретни: никакви сражения в Забранения град, императорската особа е неприкосновена. Други очертаваха по-обобщено пределите, в които се побира доброто и цивилизовано водене на война. Имаше правила за позициите на войските, за тактиката, за налагането на дисциплина, за организацията на снабдяването. Изкуството предлагаше най-подходящото решение във всяка мислима ситуация. А това означаваше, че войната в Империята стана много по-смислено занимание. Обикновено се състоеше от кратки бурни периоди, разделени с дълги почивки, през които хората ровеха озадачено в указателя на книгата.
Никой не помнеше името на автора, но не забравяха основния принцип: „Опознай врага си и себе си.“
Лорд Хонг вярваше, че е опознал себе си много добре, и рядко се затрудняваше в опознаването на враговете си. Затова се стараеше те да са живи и здрави.
Например предводителите на родовете Сунг, фанг, Танг и Максуини. Той ги ценеше преди всичко заради техните задоволителни достойнства. Имаха задоволително стратегическо мислене, тоест бяха запаметили наизуст Петте канона и Деветте правила в Изкуството на войната. Пишеха задоволителна поезия и бяха задоволително лукави да смазват заговорите, назряващи в собствените им родове. Понякога пращаха убийци при Лорд Хонг, които се оказваха дотолкова задоволително сръчни, че да поддържат любопитството, бдителността и доброто му настроение.
Дори се възхищаваше на задоволителното им коварство. Никой не би могъл да не прозре, че Лорд Хонг е следващият Император, но въпреки всичко те приемаха предизвикателството да оспорват правото му на трона. Поне официално. Всъщност всеки от тях бе обещал на четири очи подкрепата си за Лорд Хонг, защото задоволителната схватливост подсказваше какво би се случило в противен случай. Естествено трябваше да се сражават, за да спазят обичая. Но в сърцето на Лорд Хонг винаги имаше едно топло кътче за всеки, който беше готов да предаде рода си заради собствената си изгода.
Опознай врага си… И Лорд Хонг бе решил да си намери достоен враг. Затова се погрижи да получава книги и новини от Анкх-Морпорк. Имаше си начини. Имаше си и шпиони. Засега Анкх-Морпорк не подозираше нищо, а точно това е най-подходящият враг, нали?
Отначало той се изуми, после го обзе любопитство, накрая беше очарован от онова, което научи…
„Трябвало е да се родя там“ — мислеше си, докато наблюдаваше останалите членове на Светлейшия съвет. Какво не би дал за една партия шах с Лорд Ветинари. Не се съмняваше, че противникът ще се взира пресметливо в дъската поне три часа, преди да направи първия си ход.
Лорд Хонг се обърна към евнуха, който водеше протокола.
— Можем ли вече да продължим?
Онзи облиза нервно края на четката си.
— Почти привърших, господарю.
Лорд Хонг въздъхна.
Проклетата калиграфия! Крайно време беше да настъпят някои промени! Писменост, състояща се от цели седем хиляди знака, затова увековечаването на стих от тринадесет срички за бялото пони, потропващо сред дивите хиацинти, отнемаше цял ден. Признаваше, че е много красиво и изящно, а и никой не можеше да го надмине в краснописа. Анкх-Морпорк обаче се оправяше някак само с двадесет и шест безизразни, грозни и груби букви, подходящи единствено за селяндури и занаятчии… и създаваше поеми и драми, които нажежаваха до бяло душата. Освен това с тези букви писането на скапания протокол от петминутно съвещание нямаше до продължи до вечерта.
— Докъде стигна все пак? Евнухът се прокашля възпитано.
— „Как меко шумят венчелистчетата на кайси…“
— Да, да, ясно! Моля те този път да пропуснем поетичното оформление.
— Ами… Значи стигнах до: „Протоколът от съвещанието е надлежно подписан.“
— Това ли е всичко?
— Ами… Вижте, трябва да довърша рисунката на цветчетата около…
— Настоявам съвещанието да свърши, преди да е мръкнало. Върви си.
Евнухът огледа умолително останалите предводители, събра си свитъците и четките, после се изнесе със ситни стъпки.
Лорд Хонг кимна поред на другите. Най-приятелски погледна Лорд Танг. Макар това да беше озадачаваща и будеща оживен интерес мисъл, изглежда все пак Лорд Танг беше човек на честта. Е, доста посмачкана и дресирана чест, но определено се спотайваше някъде из душата му. Налагаше се да реши и този проблем.
— И без това, достойни господа, най-добре е да поговорим насаме за затрудненията с бунтовниците. До мен достигнаха тревожни сведения за техните дела.
Лорд Максуини кимна.
— Погрижих се тридесет бунтовници да бъдат екзекутирани в Сум Дим. Като нагледен пример за останалите.
„Нагледен пример единствено за празноглавието ти“ — подсмихва се Лорд Хонг. Доколкото му беше известно — а нямаше по-добре осведомен човек по въпроса в Империята, — в Сум Дим не бе имало дори помен от Червената армия. Затова пък вече имаше, почти сигурно. Колко лесно ставаше всичко…
И другите предводители произнесоха кратки, но горди слова за усилията си да превърнат едва забележимите размирици в кръвопролитна революция, макар и да не гледаха на перспективата точно по този начин.
Под показното перчене обаче личеше безпокойството на овчарски кучета, които ненадейно са зърнали свят, в който овците отказват да се плашат.
Лорд Хонг ценеше и безпокойството им. Имаше намерение да се възползва докрай от него. Усмивката не слизаше от устните му. Накрая заяви:
— Достойни господа, въпреки най-похвалните мерки, взети от вас, положението остава тревожно. Получих сведения и че един от най-старшите магьосници на Анкх-Морпорк е пристигнал, за да подпомага бунтовниците тук, в Хунхун. В ход е изпълнението на заговор за всяване на хаос в идеално уредения поднебесен свят и за убийството на Императора, дано живее десет хиляди години. Естествено е да предположа, че чуждестранните дяволи стоят зад всичко това.
— Аз нищичко не знам! — отсече Лорд Танг.
— Скъпи ми Лорд Танг, дори не ми е минавало през ума.
— Исках да кажа…
— Вашата преданост към Императора изобщо не подлежи на съмнение — продължи Лорд Хонг с глас като нож, минаващ през топло масло. — Наистина вече е почти сигурно, че някой много високопоставен подпомага тези хора, но нищо не насочва подозренията към вас.
— Не би и могло да се случи!
— Разбира се.
Лордовете Танг и Максуини се поотместиха едва забележимо от Лорд Фанг, който пък поклати глава и изръмжа:
— Как допуснахме това? Вярно, понякога хора — заблудени окаяници — дръзваха да отидат отвъд Стената. Но да позволим на един от тях и да се завърне…
— Опасявам се, че тогавашният велик везир е бил човек на променливите настроения — подсказа Лорд Хонг. — Сметнал, че донесените сведения може да се окажат интересни.
— Сведения ли? — прихна Лорд фанг. — Онзи град — Ах-Мор-Пак, е долна мерзост! Свърталище на анархията! Както научаваме, там няма никакви благородници, заслужаващи това название, а обществото прилича на разровен с пръчка мравуняк! За всички ни ще е най-добре, достойни господа, ако махнем това петно от лика на света!
— Вашите убийствено точни забележки няма да бъдат пренебрегнати — увери го Лорд Хонг, а мислено
