Това тук не бяха хладни чаршафи. Имаше го белия цвят, имаше го и студа, но пък липсваше чаршафената същност. Забелязваше се по-скоро изобилие от снежност.
И улей. Много дълъг улей.
Я да видим… Помнеше усещането за движение. Спомняше си смътно и как нещо малко, но невероятно тежко на вид профуча край него в обратната посока. После той се озова тук с такава бързина, че краката му оставиха този…
…улей. „Аха, улей, значи“ — каза си пак с невъзмутимостта на човек, преживял току-що леко мозъчно сътресение. А наоколо се търкалят хора и стенат.
Личеше обаче, че щом престанат да пълзят в снега и да се вайкат, ще измъкнат мечовете си от ножниците и ще обърнат сериозно внимание на разни части от тялото му.
Той се изправи със съвсем мъничко олюляване. Не виждаше накъде би могъл да избяга. Навсякъде все същата обширна снежна пустош, заобиколена от планини.
Войниците очевидно се опомняха. Ринсуинд въздъхна. Само преди часове седеше на топлия бряг, а няколко млади жени се канеха да му предложат картофи. Ето го сега насред някаква брулена от вятъра равнина, а едрите мъжаги се канеха да му предложат само брутално насилие.
Видя, че изпод подметките му излиза пара.
Тогава някой му подвикна:
— Ей, ти не си ли… А бе, не си ли… Как ти беше името? Ринсуинд, нали?
Обърна се.
И се озова пред един извънредно стар мъж. Въпреки хапещия вятър чудакът носеше само кожена набедрена превръзка и толкова дълга невчесана брада, та и превръзката като че не беше нужна, поне от гледна точка на приличието. Краката му синееха от студа, а носът червенееше от вятъра. На едното му око се кипреше черна превръзка, но много по-забележителни бяха зъбите му. Те искряха.
— Не стой там втрещен като някой селски идиот, бе! Я свали тия проклетии от мен!
На китките и глезените му тежаха пранги, от които се простираше верига до групичка мъже с подобно облекло. Те се притискаха един в друг и се взираха ужасено в Ринсуинд.
— Хе-хе! — изкиска се старецът. — Мислят те за някакъв си демон. Аз пък като видя магьосник, веднага го познавам. Ей онуй копеле държи ключовете. Върви да го сриташ в ребрата.
Ринсуинд пристъпи колебливо към проснатия в снега страж и протегна полека ръка към колана му.
— А тъй — одобри старецът, — сега ми ги метни. И се дръпни малко.
— Защо?
— Нали не щеш да си целият оплискан в кървища?
— Но ти си сам и с голи ръце, а те са петима и имат мечове!
— Знам — потвърди старецът, както увиваше много делово веригата около единия си юмрук. — Не е честно, прав си, ама няма да ги чакам тук цял ден да се сберат повечко.
Ухили се.
Скъпоценни камъни заблещукаха в светлината на утрото. Всеки зъб в устата на странния мъж беше диамант. А Ринсуинд познаваше само един човек, който имаше наглостта да си сложи тролски зъби на челюстите.
— Ти? Тук? Коен Варварина?!
— Шът, бе! Не ща да ме знаят кой съм. Сега се дръпни. — Зъбите засияха срещу стражите, които вече заемаха вертикално положение. — Хайде бе, момченца! Нали сте петима? Пък аз съм един изкуфял дъртак. Мрън, мрън, как ме наболяват костите и такива ми ти глупотевини…
На стражите им правеше чест, че се колебаят. Ако се съдеше по лицата им обаче, възпираше ги не позорът в нападението на петима едри грубияни с дълги мечове срещу крехък старец. Може би съзряха нещо необичайно у същия този крехък старец, който се хилеше толкова жизнерадостно преди неизбежния си скорошен и печален край.
— Е, какво чакате още? — подразни ги той.
Стражите се побутваха помежду си, никой не смееше да направи първата крачка. Коен тръгна към тях и разпери ръце с досада.
— Защо бе, момчета? Направо ме карате да се червя от срам. Тъй ли трябва да нападате, а? Само се бутате като ергени пред хубава мома. Слушайте и запомнете — като ще нападате някого, най-важна е изненадата… — Десет секунди по-късно той се обърна към Ринсуинд. — Ей, господин магьоснико, можеш да си отвориш очите.
Един страж висеше с главата надолу в клоните на близко дърво, от втори се виждаха само чифт крака, щръкнали над дълбока пряспа, двама се бяха свлекли до голяма скала, а последният… ами и той беше някъде тук.
Коен замислено си облиза китката.
— Последният май щеше да ме докопа. Секундичка не му стигна. Остарявам, да знайш.
— Но защо си т… — Втора вълна от любопитство удави първата. — На колко години си все пак?
— Още ли сме във Века на Плодния прилеп?
— Да.
— Сега, значи… Де да знам. Деветдесетака съм го чукнал, по туй спор няма. Дали станаха деветдесет и пет?
Коен измъкна връзката ключове от снега и закрачи нехайно към уплашената групичка. Махна прангите на един стъписан затворник и му връчи ключовете.
— Ей, сган нещастна — обърна се към тях добродушно, — я се разкарайте по-бързичко оттука. И гледайте да не ви хващат повече. — Върна се при Ринсуинд.
— Теб пък какво те води в тая дупка?
— Как да ти кажа…
— М-да, интересно — приключи темата Коен. — Ама няма да си дърдорим цял ден, работа имам. Идваш или не?
— Какво?
— Както щеш.
Коен овърза веригата около кръста си в метално подобие на пояс и затъкна в нея два меча.
— Между другото — подхвърли на Ринсуинд през рамо, — ти какво направи с Гръмовното куче?
— Кое куче?
— А бе, все едно.
Ринсуинд забърза след отдалечаващата се фигура. Не защото се чувстваше в безопасност около Коен Варварина. Никой не беше в безопасност около Коен. Нещо се беше извъртяло съвсем накриво със стареенето при него. Коен открай време си оставаше варварин-герой, защото геройствата бяха единственото, което умееше да върши. А с годините сякаш ставаше само по-корав като дъбовете.
Поне беше познат и това утешаваше донякъде. Просто не му беше тук мястото.
— Няма бъдеще из ония, нашите земи — обясни Коен, докато газеха в преспите. — Огради и ферми, огради и ферми… Навсякъде! Напоследък като утрепеш дракон, хората почват да се жалват! И знаеш ли какво стана накрая, а?
— Не. Какво стана?
— Дойдоха при мене едни хорица и ми изтърсиха в лицето, че моите зъби били оскърбление за троловете, моля ти се!
— Е, нали все пак са от…
— Аз пък им рекох, че троловете никога не са се оплаквали пред мен.
— Ъ-ъ, а ти някога давал ли си им възмож…
— И знаеш ли още какво им рекох? „От днеска нататък като видя нейде из планините трол с огърлица от човешки черепи, ще му пожелая сполука да си набави още.“ Лига за защита на силиконовия разум, представяш ли си?! Що не ме цункат отзад! И навсякъде същата гадост. Затуй реших да си опитам късмета от другата страна на ледената шапка.
— А минаването през Центъра на Диска не крие ли прекалено страшни опасности? — учуди се Ринсуинд.
— Вече не — озъби се дружелюбно Коен. — Още ли имаш онуй сандъче с крачетата?
