не може да се смята за магьосник, все едно е умрял.
Започнаха заклинанието.
Ринсуинд обущаря? Ринсуинд просяка? Ринсуинд крадеца? Всичко освен квалификацията „Ринсуинд мъртвеца“ изискваше знания или дарби, от които той бе лишен.
За нищо друго не го биваше. Магьосничеството оставаше единственото му убежище. Е, и в него не можеше да се прояви, но поне се знаеше, че е абсолютно неспособен. Отдавна смяташе, че има право да съществува, също както не можеш без нулата в математиката — не е никакво число, но ако реши да се махне, всички грамадни числа ще изглеждат адски тъпо. Тази неясна насърчителна представа го крепеше при всяко събуждане в три сутринта, когато се опитваше да направи равносметка на живота си и установяваше, че тежи на мястото си горе-долу колкото облаче топъл водород. Е, да, вероятно наистина спаси света няколко пъти, само че по чиста случайност, докато се мъчеше да направи нещо съвсем друго. Едва ли щяха да му се зачетат червени точки в кармата за тези дела. Може би се зачитаха само на онези, които възклицават гръмко: „Да му се не види дано, ще взема най-сетне да спася света и никакви възражения да не чувам!“, вместо: „Ох, мамка му, този път вече затънах до темето!“
Заклинанието продължаваше.
И май не вървеше много добре.
— Хайде, приятелчета — окуражаваше ги Ридкъли, — вложете малко хъс!
— А сигурни ли сте… че онова… наистина е малко? — изхриптя обленият в пот Декан.
— Приличаше… на… каручка — задавено отвърна Лекторът по Съвременни руни.
Топчето върху жезъла на Архиканцдера започна да пуши.
— Ама гледайте само колко магия изчерпвам! — промърмори той. — Ей, Стибънс, какво става?
— Ъ-ъ… Размерите не винаги могат да подскажат масата на обекта…
Както понякога е необходимо да напънеш с все сила заклещилата се врата, за да паднеш възнак без никакви усилия в стаята отвъд, заклинанието проработи.
По-късно Пондър си позволяваше надеждата, че видяното от него е било обикновена оптическа илюзия. Нима е възможно някой да бъде внезапно разтеглен до ръст четири метра, а после върнат в нормалната си форма толкова бързо, че върховете на ботушите му да го ритнат по брадичката?!
Чу се кратък стон „Ооооооохххххх…“, секнал в миг. Може би така беше по-добре.
Първото, което Ринсуинд изпита, щом се появи над Уравновесяващия континент, беше усещането за студ.
Следващите неща, по посока на движението, бяха: изненадан мъж с меч в ръка, още един мъж с меч, трети, който изтърва своя меч и понечи да побегне, други двама, не толкова бдителни, които май изобщо не го забелязаха, ниско дръвче, двайсетина метра хилави храсталаци, пряспа, по-голяма пряспа, няколко камъка, още една и окончателна пряспа.
Ридкъли се озърна към Пондър Стибънс.
— Е, той се отнесе, но не трябваше ли тук да се стовари нещо друго в замяна?
— Не съм убеден, че става едновременно.
— Има промеждутък заради разплескването из окултните измерения ли?
— Приблизително. Според данните от Хекса може би ще почакаме няколко…
Нещо се настани с пукот на доскорошното място на Ринсуинд и се изтъркаля една стъпка напред.
Е, поне имаше четири малки колела, които стигаха за далечна прилика с каручка. Не личеше някой майстор да се е престаравал с тях — простички дискове, каквито прикачаш на нещо тежко, ако от време на време се налага да го помръднеш.
Над колелата обаче ставаше по-интересно.
Имаше голям кръгъл цилиндър, досущ като килнат варел. В неговата направа очевидно бяха вложени много часове труд. Големи количества бронз бяха похабени, за да наподоби извънредно едро и дебело куче, и то с широко отворена уста. Забелязваше се още една дреболия — фитил, който съскаше и искреше, защото беше запален.
Чудноватият предмет не правеше нищо опасно. Просто се мъдреше в осмоъгълника, а димящият фитил се скъсяваше полека.
Магьосниците тутакси се скупчиха наоколо.
— Ей, това ми се вижда доста тежко — побърза да се изяви Лекторът по Съвременни руни.
— Хм, статуя на пес с голяма уста — изсумтя Професорът по Неопределени изследвания. — Скука…
— И като му гледам породата, трябва да е от ония, дето разни дамички си ги държат в скута — отбеляза мъдро Ридкъли.
— Постарали са се хората — одобри Деканът. — И затова не разбирам кому е било нужно да го пали.
Архиканцлерът си напъха главата в широкия отвор.
— Вътре има голяма топка — съобщи с леко кънтящ глас. — Ей, подайте ми жезъл или някаква пръчка. Ще проверя дали не мога да изчовъркам топката.
Пондър се бе вторачил в съскащия фитил.
— Ъ-ъ… Аз, такова де… ъ-ъ… предлагам да се поотдръпнем. Архиканцлер, ъ-ъ… защо не отстъпим поне няколко крачки, а?
— Ха, сериозно ли говориш? Това ли ти бил изследователският дух? Нямаш нищо против да се занимаваш с часовници и мравки, но като трябва да провериш как нещо наистина работи, май те примързява, тъй ли?
— Не иска да си цапа ръчичките — прихна Деканът.
— Правилно, същото исках да кажа и аз.
— Не е в това проблемът, Архиканцлер — увери го Пондър. — Струва ми се, че обектът може да се окаже опасен.
— А на мен ми се струва, че ей сега ще измъкна тая джунджурия — съобщи Ридкъли, както ровичкаше упорито. — Хайде, хора, наклонете тоя казан малко…
Пондър изпълни собствения си съвет и вече беше на десетина крачки от тях.
— Ами… всъщност не мисля, че…
— Не мислиш, значи? Наричаш се магьосник, а не мислиш! Мътните го взели! Заклещи ми се жезълът! Какво друго да очаквам, господин Стибънс, като те слушам, вместо да внимавам.
Пондър чу шума от някаква шетня зад гърба си. Библиотекарят, съчетал в себе си инстинкта на маймуната за отбягване на опасности и усета на човека към наближаващите неприятности, вече бе преобърнал тежка и здрава маса. Сега надничаше над ръба й, нахлупил котле на главата си.
— Архиканцлер, наистина мисля, че…
— О, ти си можел да мислиш?! Кой ти е казал, че работата ти е да мислиш? Ау! Прищипах си пръстите заради теб!
Пондър събра цялата си смелост, за да изрече:
— Все пак мисля… ами много ми прилича на някакъв фойерверк.
Най-сетне другите старши магьосници отделиха малко внимание и на искрящия фитил.
— Ама… ти за разноцветни ракети и гръмове ли се сещаш? — немощно промълви Ридкъли.
— Твърде вероятно е.
— Като гледам, голямо представление са намислили. Сигурно много си падат по фойерверките в Империята.
Архиканцлерът изведнъж заговори с тона на човек, осъзнал постепенно, че може би е сторил отчайваща глупост.
— Желаете ли да угася фитила? — учтиво попита Пондър.
— Ами да, мило момче, разбира се. Чудесна идея. Правилно мислиш.
Пондър пристъпи напред и стисна мъничкото пламъче с два пръста.
— Надявам се, че не съм повредил нещо в това устройство.
Ринсуинд отвори очи.
