Опитите да се създаде съвършена метафизика приличат на опитите да се създаде съвършена шахматна стратегия, с която да печелиш всички партии. Това е непостижимо. Надхвърля човешките възможности. Независимо от позицията, която заемаш по даден метафизичен въпрос, все някой ще почне да задава нови въпроси, които водят до нови позиции, пораждащи още въпроси в безкрайния интелектуален шахмат. Играта би трябвало да спре, когато се постигне съгласие, че конкретната насока на разсъждение е нелогична. Положението може да се сравни с мат. Но противоречивите позиции съществуват от векове и още не е постигнато съгласие за такъв мат.
Федър беше пропилял доста време да следва пътища, които по-късно се оказваха негодни. Особено много време бе посветил на опитите да очертае първата разграничителна линия между класическото и романтичното начало на Вселената, за които говореше в първата си книга. Там целта му беше да покаже как Качеството може да обедини двете начала. Но обстоятелството, че Качеството е най-добрият начин за обединяването им, съвсем не гарантираше, че обратното също е вярно, тоест че разграничението между класическо и романтично е най- добрият начин за разделяне на Качеството. Не беше. Така например мистицизмът на американските индианци е същата птицечовка в света, разделен на класически и романтични модели, както и при класификацията на субекти и обекти. Когато американският индианец се уедини и се отдаде на пости, за да постигне прозрение, той не търси романтично разбиране на привидната красота на света. Нито пък прозрение за класическата форма на света, плод на разума. Тук има нещо друго. Тъй като цялата му метафизика беше започнала с опита да обясни индианския мистицизъм, Федър накрая се отказа от разграничаването между класическо и романтично като първична класификация в Метафизиката на Качеството. В края на краищата възприе едно разграничение, което всъщност не избра съзнателно. По- скоро то избра него. Четеше „Модели на културата“ от Рут Бенедикт, без да търси нещо конкретно, когато попадна на сравнително маловажен епизод. Седмици наред не можеше да се отърси от него. Той непрекъснато му беше в главата.
Беше случка с нравствен конфликт. В нея се разказваше за индианец от племето пуебло, живял в Зуни, Ню Мексико, през деветнайсети век. Както коаните в дзен (първоначалното значение на „коан“ също е „случка“), епизодът предлагаше не един-единствен верен отговор, а няколко възможни значения, които въвличаха Федър все по-надълбоко в описаната нравствена ситуация.
Бенедикт пишеше: „Повечето етнолози… са се срещали с хора, които са отритнати с презрение от обществото и към които други култури биха се отнесли различно…
Такъв човек често решава най-успешно дилемата си, когато приложи насилие към най-силните си естествени пориви и приеме зачитаната от културата роля. Ако му е необходимо обществено признание, обикновено това е единствено възможното решение.“
Според авторката човекът, за когото се разказва в историята, бил една от най-ярките личности в Зуни.
„В общество, което изпитва пълно недоверие към авторитетите от всякакъв род, той притежавал вроден личен магнетизъм, който го откроявал във всяка група. В общество, което се прекланя пред умереността и най-лесните начини за постигане на целта, той бил буен и понякога действувал със сила. В общество, което възхвалява отстъпчивия човек, склонен «да побъбри» дружелюбно, той бил надменен и сдържан. Единствената реакция на Зуни срещу такива личности е да ги нарече «вещици». За него се говорело, че надничал през прозорците отвън — сигурен белег на вещиците и вещерите. Във всеки случай веднъж се напил и се похвалил, че не могат да го убият. Завели го пред военните жреци, които го обесили на палците на ръцете за напречните греди, докато не признае, че е вещер. Така постъпват обикновено с човек, обвинен в магьосничество. Но той проводил пратеник до държавните войски. Когато дошли, раменете му били осакатени за цял живот и представителят на закона нямал друг избор, освен да прати в затвора жреците, виновни за нанесената телесна повреда. Единият от тях бил може би най-уважаваният и виден човек в новата история на Зуни, но когато излязъл от щатския затвор, не се върнал към жречеството. Смятал властта си за прекършена. Отмъщението било може би уникално в историята на Зуни. Разбира се, то включва предизвикателство към жреците, на които вещерът открито се противопоставя с постъпката си.
През следващите четирийсет години обаче животът му не протекъл, както бихме могли да очакваме. На вещиците и вещерите не се забранява да участвуват в култови групи само защото са били заклеймени, а пътят към признанието минавал именно през подобни дейности. Той притежавал забележителна словесна памет и приятен, напевен глас. Научил невероятно количество митове, езотерични обреди, култови песни. Преди смъртта си продиктувал стотици страници предания и обредни стихове, а песните си смятал за много повече на брой. Станал незаменим участник в обредите и преди да умре, се издигнал до управник на Зуни. Вродените му особености го хвърлили в непримирим конфликт с обществото и той решил дилемата, като използувал случайния си талант. Както можем да предположим, не бил щастлив. Като управник на Зуни, като високопоставен член на култови групи и виден човек в обществото бил обзет от натрапчиви мисли за смъртта. Чувствувал се излъган сред останалото сравнително щастливо население.
Лесно можем да си представим как би живял сред индианците от равнините, при които всяка институция подкрепя вродените заложби на човека. Личната власт, буйният характер, сдържаността му щяха да бъдат много ценени в избраното от него поприще. Нещастието, негов вечен спътник като преуспял жрец и управник на Зуни, никога не би го сполетяло като вожд на шайените. То е било функция не на вродените му заложби, а на културните норми, които не позволявали да даде израз на характера си.“
Когато прочете за пръв път откъса, Федър изпита необичайно чувство — сякаш бе минал пред странно огледало и изведнъж бе съгледал отражението на човек, когото изобщо не е очаквал да види. Същото чувство както при обреда с кактуса пейоте. Индианецът от Зуни не беше непременно непознат.
Не ставаше дума за случаен инцидент в племето. Историята имаше всеобщо значение. Можеше да се случи на всекиго. Няма човек на този свят, който по един или друг начин да не е попадал в положението на „вещера“. Само обстоятелствата при него са били толкова екзотични и крайни, че същността направо бие на очи.
Разказваше се за борбата между доброто и злото, но историята пораждаше коана: „Кое какво е?“ Добър ли е бил човекът, или е бил и лош?
При първо четене той може да изглежда образец за доброта — самотен, добродетелен човек, заобиколен от зли палачи, но тълкуването е прекалено лесно. Обстоятелствата в случката му противоречаха. Един от мъчителите му е бил „може би най-уважаваният и виден човек в историята на Зуни“. Щом е бил толкова лош, защо са го уважавали? Или цялата култура на Зуни е олицетворение на злото? Немислимо. Имаше още нещо.
Федър разбираше, че въпросът отпада поради значението на думата „вещер“. Думата беше достатъчна, за да се отправи обвинение срещу жреците, защото човек, който нарича някого „вещер“ или „вещица“, очевидно е фанатизиран палач. Но дали наистина са го наричали така? „Вещица“ означава друидска жрица, която легендата е свела до представата за старица с островърха черна шапка, яхнала метла на фона на луната на Вси светии. Така ли са го наричали?
Федър възстанови наум епизода в стила на коаните и заключи, че Бенедикт я тълкува изопачено. Тя търсеше случки в подкрепа на тезата си, че различните култури възпитават различни черти на характера, което е важно и несъмнено вярно. Но този човек не само не се е вписвал в културата си. Имаше нещо по- съществено.
„Не се вписвам“ е един от изразите, които привидно обясняват нещата, но всъщност не е така. „Не се вписвам“ показва само, че нещо не е обяснено. Щом не се е вписвал, защо не си е тръгнал? Кое го е убедило да остане? Със сигурност не страхът. И защо гражданите на Зуни са променили мнението си и са направили бившия „вещер“ управник? Няма никакви данни, че те или той са се променили. По думите на авторката „използувал случайния си талант“, за да задоволи потребността си от обществено признание. Вероятно е така, но и при Зуни, и другаде приятният напевен глас и потребността от обществено признание не могат да превърнат в управник човек, който „не се вписва“ и е изтезаван.
Как го е постигнал? Каква е била неговата „мощ“? Как така индианците от племето пуебло с култура, развивана десет хиляди години, ще се примирят с един пияница, надничащ през прозорците?
