поседим отвън и да погледаме. Интересно ми е.
Лайла донесе бутилките, лед, пуловери и одеяло да се завият. Седна до Капитана и покри краката и на двамата.
— Усещаш ли колко е тихо — проговори тя, — просто да не повярваш, че сме толкова близо до Ню Йорк.
Дълго седяха, без да продумват.
— Какво ще правиш, когато стигнем Манхатън? — попита Капитанът.
— Ще търся един приятел да видя дали може да ми помогне.
— А ако не го намериш?
— Не знам. Мога да правя много работи. Да се хвана келнерка или нещо подобно…
Лайла го погледна, но не можа да разбере реакцията му.
— Кого ще търсиш в Ню Йорк?
— Джейми. Един стар приятел.
— Откога го познаваш?
— Ами от две-три години.
— В Ню Йорк ли се запознахте?
— Да.
— Значи си живяла там доста дълго.
— Не чак толкова — отговори Лайла. — Ню Йорк ми харесва. Там можеш да си какъвто искаш и никой няма да те спре. — Изведнъж се сети за нещо. — Знаеш ли какво? Сигурна съм, че ще го харесаш. Ще си допаднете. Той също е моряк. Навремето е работил на кораб. И знаеш ли, може пък да ни помогне да стигнем до Флорида… Е, ако искаш, разбира се… Аз мога да готвя, той да управлява яхтата, а ти… ти ще даваш заповеди.
Капитанът се загледа в чашата си.
— Помисли си — продължи Лайла. — Тримата ще отидем до Флорида.
След малко добави:
— Много е приятен. Всички го харесват.
Чака доста време, но Капитанът не отговори. Тогава попита:
— Ако го убедя, ще го вземеш ли?
— Едва ли — отвърна Капитанът. — Трима сме прекалено много.
— Говориш така, защото не го познаваш — настоя Лайла.
Взе чашата на Капитана, напълни я и се сгуши в него на топло. Просто не беше свикнал с мисълта.
„Трябва му малко време“ — помисли си Лайла.
Колите се гонеха по моста. В едната посока блестяха фарове, в другата — червените задни светлини.
— Приличаш ми на някого — каза Лайла, — на човек, когото съм познавала отдавна.
— На кого?
— Не се сещам… Какво правеше в гимназията?
— Нищо особено — отговори Капитанът.
— Обичаха ли те съучениците?
— Не.
— Отбягваха ли те?
— Никой не ми обръщаше внимание.
— Участвуваше ли в отборите?
— В шахматния.
— Ходил си на танци.
— Не.
— Тогава къде си се научил да танцуваш?
— Не знам. Няколко години посещавах школа по танци — отговори Капитанът.
— Добре, какво друго правеше в училище?
— Учех.
— В училище?
— Учех да стана професор по химия.
— Трябвало е да учиш за танцьор. Снощи беше страхотен.
Изведнъж Лайла се сети на кого й прилича. На Сидни Шедър.
— Не си падаш много по жените, нали?
— Не, никак.
— Той също.
— Химията не е чак толкова лоша, ако се заемеш с нея — каза той. — Интересна е. Заедно с още едно момче отмъкнахме ключа от училището и понякога ходехме там в десет-единайсет вечерта, влизахме в лабораторията по химия и правехме опити чак до сутринта.
— Звучи странно.
— Не. Всъщност беше страхотно.
— С какво се занимавахте?
— С каквото се занимава всеки на тази възраст… Тайната на живота. Много ме интересуваше.
— Трябвало е да се заемеш с танците — каза Лайла. — Там е тайната на живота.
— Бях сигурен, че ще я открия, като изучавам белтъците, генетиката и други подобни неща.
— Наистина странно.
— Такъв ли беше и твоят познат?
— Сидни ли? Да, струва ми се. Беше много захлупен.
— Аха — каза Капитанът. — И аз ти напомням за него?
— Двамата говорите еднакво. Той все ми задаваше въпроси. Непрекъснато му хрумваха велики идеи.
— Що за човек беше?
— Никой не го обичаше особено. Беше много умен и все говореше за неща, които интересуваха само него.
— За какво например?
— Един Господ знае! У него имаше нещо, което Винаги вбесяваше останалите. Всъщност не печеше на никого. Просто, как да го кажа, просто не беше… Беше умен и в същото време беше тъп. Нямаше начин обаче да разбере колко е тъп, защото си въобразяваше, че знае всичко. Всички му викаха Смотаняка.
— И аз ти приличам на него?
— Да.
— Но ако съм толкова захлупен, защо поиска да танцуваме снощи? — попита Капитанът.
— Ти поиска.
— Струва ми се, че ти поиска.
— Може — съгласи се Лайла. — Не знам. Сигурно си изглеждал различно. Всички изглеждат различно в началото. — После продължи: — Знаеш ли, Сидни всъщност беше много умен. Преди две години седях на една маса в ресторанта, вдигнах очи и го видях — остарял, с очила, беше почнал да оплешивява. Сега е педиатър. Има четири деца. Беше много любезен. Поздрави ме и говорихме дълго.
— Какво ти каза?
— Питаше ме как съм, какво правя, тогава бях омъжена и му рекох: „Още не се е появил човекът“, а той се изсмя и отговори: „Все някой ден ще се появи“… Разбираш ли?
Лайла се извини и тръгна към банята. По обратния път трябваше да се подпира, за да не падне. Чудо голямо! Не отиваше никъде. Седна пак до Капитана и той я попита:
— Отдавна ли познаваш Ричард Райгъл?
— От втори клас — отговори Лайла.
— От втори клас ли!
— Изненада се, а?
— Боже! Никога не бих предположил!
