Лайла (Изследване на нравствеността)

усмихна и добави: — Пък ако я намерят, онова приятелче на Лайла ще го опандизят.

Джейми не каза нищо. Но се замисли.

17.

Хотелът беше доста далече, но Федър предпочиташе да походи пеша. След спречкването с Лайла имаше нужда да се поразтъпче. В този град винаги го обземаше такова желание. При всички предишни идвания ходеше само пеша. Утре вече нямаше да е тук.

Небостъргачите се издигаха около него, улицата гъмжеше от хора и коли. Пресметна, че трябва да извърви двайсетина-трийсет пресечки, но те бяха къси. Усети, че несъзнателно е ускорил ход.

Отвсякъде го гледаха нюйоркските очи. Бързи, предпазливи, безстрастни. Внимавай, казваха те. Тук всичко се случва мълниеносно… Да не пропуснеш клаксоните!

Градът! Изобщо не можеше да свикне с него. Винаги му идеше да се натъпче с успокоителни, преди да дойде. Все някой ден щеше да пристигне без маниите и захласа, но този ден още не бе дошъл. Винаги го обземаше диво, необуздано въодушевление. Навалица, високи скорости, вътрешно отчуждение.

Беше от тези шантави небостъргачи. Триизмерните. Не само отпред, отзад, отляво и отдясно, но и отгоре и отдолу. Хиляди хора на стотици метри във въздуха говорят по телефона, зяпат в компютрите и бъбрят помежду си, сякаш е съвсем нормално. Но ако това е нормално, значи всичко може да се приеме за нормално.

Светофарът светна жълто. Федър забърза да пресече… Шофьорите могат да ти връхлетят и да те убият. Затова не бива да вземаш успокоителни. От тях се отпускаш и наистина може да те смаже кола. Адреналинът те защитава.

На тротоара Федър преметна пълната с писма платнена чанта на рамо, за да му е по-удобно, и продължи. Най-малко десетина кила — цялата поща от Кливланд насам. Можеше да ги чете цял ден в хотелската стая. Така се беше натъпкал на обяда с редактора, че можеше да пропусне вечерята и да чете, докато не се появи прочутият му посетител.

Интервютата за списанията май се бяха получили доста добре — предсказуеми въпроси за сегашните му занимания (писането на следващата книга), за темата й (индианците) и за промените след излизането на първата му книга. Знаеше какво да отговори, защото самият той навремето бе репортер, но чудно защо премълча за яхтата. Не желаеше да споделя нищо за нея. Неведнъж бе чувал, че знаменитостите водят двойствен живот. Е, сега му се случваше същото.

… Евтинии по витрините… радиоапарати. Джобни калкулатори…

… Към него се приближава жена, която още не е щракнала бързия си нюйоркски поглед, но няма да пропусне… Ето идва… Щрак!… После поглежда встрани… Отминава… Като прещракването на любителски фотоапарат…

Сега се виждаше вманиаченият Ню Йорк. По-късно щеше да изплува депресираният Ню Йорк. В момента всичко беше вълнуващо, защото беше различно. Отмине ли въодушевлението, наляга те депресията. Винаги става така.

Културен шок. Хората, които постоянно живеят тук, не го усещат. Те просто не могат да живеят в състояние на непрекъснато смайване. Предпочитат да се заловят за малко късче и да се помъчат да го овладеят, за да се справят с положението. Но така пропускат нещо.

…Някой на горните етажи се упражнява на пиано… Еее-о-еее-о… полицейска кола… Бели цветя, хризантеми, седемдесет долара… Момче на скейтборд, прилича на кореец, запътило се е към магазина за деликатеси на Лео Вито. Хората, които като него само минават оттук, са смаяни, вманиачени, потиснати — може би те единствени наистина разбират града, защото притежават шошина на дзен, „ума на начинаещия“…

… Ето накъде се е запътил.

… Хванати за ръка влюбени. Не са в първа младост.

… Някакъв надпис на полуотворен прозорец на втория етаж… Прекалено високо е, за да го прочете. Никога няма да научи какво пише.

Всички тези различни модели на човешки живот, който минават един през друг, без изобщо да се докоснат.

… Миризми… ухания на най-различни ястия… Пури.

… Над прозореца с надписа реклама на кожите на „Маркс Фърс“. Нещо вбесяващо… Манекенката… Висока мода, висока класа. „Аз съм толкова изкусителна, толкова недостижима. Но ако имаш пари да платиш (евтино копеле такова), аз съм за продан.“ Цената… Всичко ли е за продан, ако имаш пари?… Наистина ли тукашните жени действуват така?… Някои сигурно да… По този начин се продават кожи. Също бижута и козметика… Аа, това е само рекламно клише. За продан са онези хора.

… Още щракащи като фотоапарат погледи, някои от тях цинични. Какво правеше тук, щом не търсеше нищо?… Отношение като към виновен до доказване на противното. Не желаеше да доказва нищо и никому. Достатъчно го беше правил.

Точно така. Не желаеше да доказва нищо. Нито на Райгъл, нито на Лайла, нито на нейните „приятели“… Господи, какъв удар. Ако това бяха приятелите й, със сигурност не искаше да среща враговете й.

Замисли се какво ли не долавя тя, когато той се ядоса. Ето и сега в кафенето поне петнайсет минути му разправя колко са страхотни и изобщо не усети какво става. Изобщо не разбираше смисъла на нещата. И тя, както всички останали, търси Качество, но го определя изцяло биологично. Не е способна да види интелектуалното качество. То е извън възможностите й. Не вижда дори социалното качество.

Историята с нея по реката приличаше на случка между Мей Уест и Шерлок Холмс. Пълен провал. Шерлок снижава изискваннята си, като се занимава с Мей, но тя също снижава своите изисквания, като се занимава с Шерлок. Вярно, Шерлок е умен, но не това интересува Мей. Или онези биологични „приятели“ на Лайла — ето какво търси тя.

… Могат да си я получат. Довечера тя ще се махне от яхтата. Ако последната среща в хотела протече също толкова гладко, както и останалите, утре той ще напусне града и ще се запъти на юг.

… Още очи… Не те гледат, а се оглеждат дали си наоколо. Очи на оцеляващи.

Наложи се да слезе от тротоара, за да заобиколи стоманената решетка пред огромна дупка, където преди е имало нещо. Бетоновози изливаха съдържанието си на дъното на дупката. Съседната сграда изглеждаше олющена и повредена. Вероятно бе неин ред да бъде разрушена. Винаги нещо се строи. И нещо винаги се руши. Промени, промени, безкрайни промени. Не помнеше да е идвал в града и да не е видял нов строеж или нещо разрушено.

Изведнъж се върна към лъскавите магазини за платове и дрехи. Да оприличиш града на нещо е все едно да кажеш на какво прилича Европа. Всичко зависи от мястото, времето, душевното ти състояние.

Закопча якето догоре, пъхна свободната ръка в джоба и закрачи по-енергично. Трябваше да сложи пуловер под якето. Пак застудяваше.

Кога ли за пръв път се озова тук сам? Май когато беше в армията? Не, не е възможно. Някъде около Втората световна война. Не помнеше точно. Помнеше само пътя — от Боулинг Грийн чак до Бродуей и оттам някъде до Кълъмбъс Съркъл.

Денят беше студен като днешния — ставаше му студено, когато забавяше крачката. Затова вместо да се умори и все повече да намалява скоростта, непрекъснато ускоряваше ход, докато накрая почти тичаше през тълпите, по улиците, през кръстовищата, потта попиваше в дрехите и се стичаше по лицето му. На следващия ден в хотелската стая краката толкова го боляха, че не можеше да помръдне.

Сигурно е било на път за Индия. Мъчеше се да се откъсне от цялата система. Бягаше, за да е свободен. Вече не можеше да тича така. Никога нямаше да успее. Сега трябваше да намали скоростта и да впрегне ума си.

От какво бягаше? Тогава не знаеше. Струваше му се, че цял живот е бягал.

Това изпълваше сънищата му, нощ след нощ. Като малък сънуваше гигантски октопод, който бе видял в един анимационен филм. Октоподът излизаше на брега, увиваше пипалата си около него и го задушаваше до смърт. Федър се будеше в мрака и мислеше, че е умрял. По-късно сънуваше грамаден, неясен великан без