обществото като цяло се изражда. Опасност съществува и в двете посоки. Трудно е, ако не и невъзможно, да се определят механизмите, чрез които уравновесеното общество расте, без да се изражда.
Как да разграничим двете посоки? И двете се опълчват срещу статуквото. Радикалните идеалисти и изпадналите хулигани понякога си приличат твърде много.
При появата си джазът е обявен за упадъчна музика. „Модерното“ изкуство също се е смятало за упадъчно.
Определим ли научно нравствеността като фактор на еволюцията, на пръв поглед сме решили и проблема за същността на нравственото. Но ако после се опитаме да конкретизираме какво е и какво не е еволюция и каква е нейната насока, пак се връщаме в предишната бъркотия. Проблемът е, че всъщност не можем да кажем дали една промяна е еволюционна в момента на нейното осъществяване. Едва след около век проличава нейната еволюционност.
Така например жреците в Зуни е нямало как да са знаели, че човекът, когото са обесили за палците на ръцете, ще се превърне в бъдещ спасител на племето. Пред тях е стоял пиян самохвалко, който е надничал през прозорците и е заявявал на властите да вървят по дяволите, а те не са можели да му направят нищо. Какво е трябвало да направят? Какво друго
Ето какъв е същинският проблем в статично-Динамичния конфликт на еволюцията: как да различиш спасителите от непрокопсаниците? Особено когато външно си приличат, говорят по един и същ начин и нарушават едни и същи правила. Свободата, която спасява спасителите, спасява също и непрокопсаниците и им дава възможност да разрушат цялото общество. Ала ограниченията, които пречат на непрокопсаниците, пречат също на съзидателните Динамични сили на еволюцията.
Превърнало се е почти в традиция в Ню Йорк да идват хора, да пророкуват края на света в една или друга форма и да чакат идването му. Сега го правят пак. Но и до ден днешен не е настъпил краят на света. Ню Йорк все го пращат по дяволите и той все някак не стига дотам. Винаги се променя. Промените все са видимо към по-лошо, но изведнъж сред най-лошото се появява новото Динамично нещо, за което никой досега не е чувал, и лошото се забравя заради новото Динамично нещо (което на свой ред става все по- лошо). Това, което прилича на ада, винаги се оказва нещо друго.
Когато нещо ново и Динамично иска да се появи на белия свят, то често напомня за ада, но може да се роди в Ню Йорк. То може да се случи. На пръв поглед може
Ето как, помисли си Федър, Метафизиката на Качеството обяснява невероятните тукашни контрасти между най-доброто и най-лошото. И двете съжителствуват тук с пълна сила, защото Ню Йорк никога не се е обвързвал да запазва статичните модели. Той винаги е готов за промяна. Без значение дали хората също са готови. Оттук произтичат ужасите му, но и силата му. Могъществото му се крие в неговата свободолюбивост. Свободата да си отвратителен поражда свободата да си добър.
И така тук непрекъснато се случват разни неща с Динамична искра, която спасява всичко. Тя припламва дори там, където всичко изглежда от лошо по-лошо.
Също като децата. Човек не ги забелязва, но те са тук, растат като гъби на скришни места. Веднъж Федър отиде в един музей в делнична сутрин, а там завари стотици деца, които сочеха с пръст минералите и динозаврите, дърпаха се за ръкавите, държаха се за ръце, смееха се и от време на време поглеждаха учителката, за да се уверят, че всичко е наред. После изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са били в залите на музея.
Това, което човек вижда в Ню Йорк; зависи от статичните му модели. Градът получава Динамичност от начина, по който обърква всички модели. Ето сутринта в ресторанта влиза чернокож тип с вид на убиец. На главата си носи мръсна вълнена шапка. Мръсно синьо сатенено яке, маратонки, също мръсни. Поръчва кафе, което по закон трябва да му сервират, и какво прави след това? Изважда пистолет? Ами! Не познахте. Изважда вестник „Ню Йорк Таймс“. Започва да чете. Отворил е на страницата с литературните рецензии. Излиза, че е интелектуалец. Това е Ню Йорк.
Тряс! Винаги виждаме нещо, което не сме очаквали. Контрастът между богатите и бедните невинаги е чак толкова лош. Приемем ли цял куп статични закони, за да премахнем най-лошото, отстраняваме и най- доброто, искрата изчезва и остава само невъзмутимото спокойствие на крайградските квартали. Контрастът е психологическото гориво, подтикващо хората да вършат неща, за които иначе би ги домързяло. Ако всички имат еднакви доходи, еднакви дрехи, еднакъв произход, еднакви възможности, целият град би бил мъртъв. Той черпи силата си именно от физическата близост и невероятната социална пропаст. Може да издигне всекиго с едно деление на скалата. Или да го свали с десет деления. Или сто деления. Градът пресява хората. Винаги е било така, милиони богати и бедни на едно място, небостъргачи и паркове, диамантени тиари по витрините и повръщано от пияници по улиците. Градът шокира и стимулира. Никой не дава пет пари за никого! До просяците ще видиш паралии с шофьори и дълги лимузини! Хайде! Давай!! Не намалявай скоростта!
Виждаш хора, които ти се усмихват и са готови да те измамят. Понякога не забелязваш намръщените, които в същото време тайно те подкрепят с всички сили. Ако ги заговориш, държат те на разстояние, но предпазливата им обич се усеща. Просто принадлежат на рода на оцеляващите, острите им ръбове вече са огладени. Те знаят как действува тази знаменитост — градът.
Смрачаваше се. А и застудяваше. Наближаваше състоянието на потиснатост. Рано или късно щеше да се появи. Адреналинът вече почти се беше нормализирал и продължаваше да спада. Федър забави крачка.
Забеляза, че е стигнал края на Сентръл Парк. Тук беше по-ветровито. Духаше от северозапад. Оттам идваше студът. Дърветата бяха потъмнели и се огъваха под вятъра. Листата още не бяха опадали, сигурно защото бяха по-близо до океана и тук беше по-топло, отколкото в Трой и Кингстън.
Продължи нататък, паркът въпреки всичко беше запазил спокойния си достолепен вид.
Според него най-великият паметник, който викторианците са оставили на града, беше този шедьовър на Олмстед и Вокс. Ако те са се интересували единствено от парите, властта и суетата, защо са построили този парк?
Запита се как ли биха гледали сега на него викторианците. Небостъргачите наоколо биха ги учудили. Щеше да им хареса, че дърветата са пораснали толкова. Федър притежаваше стара гравюра от Къриър и Айвс с изображение на парка почти без дървета. Вероятно паркът би им допаднал. За разлика от други места в Ню Йорк.
Разбира се, бяха оставили своя отпечатък върху града. Той още се усещаше тук, под Арт Деко и Баухаус. Всъщност, помисли Федър, тъкмо викторианците са построили града и той все още е техен някъде дълбоко в себе си. Когато всички тези богаташки сгради с натруфени пиластри и антаблемани излезли от мода, всички започнали да ги смятат за върха на безвкусицата, но сега, когато от година на година стават все по-малко, те придават приятен нюанс на цялото лустро на двайсети век.
Викторианските гиздосии от тухли, камък и ковано желязо в стил рококо. Господи, колко са обичали всичко да е натруфено. Съответствувало е на езика им. Последното доказателство, че стоят по-високо от диваците. Наистина са вярвали, че са го постигнали с построяването на града.
Все още навсякъде откриваме малки белези от отношението им към града: бароковите фризове и водоливници от пясъчник, които само чакат булдозерите, занитените железни мостове в Сентръл Парк. Прекрасните им музеи. Лъвовете пред градската библиотека. Скулптурите изобразяват самите тях.
Оставили са цялата си излишна натруфеност. Тя не е само суета. В нея има и много обич. Издокарали са града толкова много отчасти защото са го обичали. Плащали са за водоливниците и кованото желязо също както новозабогателият баща купува скъпа рокля на дъщерята, с която се гордее.
Лесно е да ги наречем претенциозни сноби, тъй като определението само се натрапва, и да пренебрегнем историческите условия, допринесли да станат такива. Те самите са направили всичко, за да
