лице, който идваше да го убие. Събуждаше се уплашен и бавно съобразяваше, че великанът не е истински. Предполагаше, че всички сънуват подобни сънища, но се съмняваше дали на останалите хора им се случва толкова често.
Постепенно почна да разглежда сънищата като Динамично възприемане на действителността. Традиционните модели на статичния обществен и интелектуален ред ги потискаха и изцеждаха от съзнанието, но те разкриваха една първична истина — ценностна истина. Статичните модели на сънищата бяха погрешни, затова пък ценностите в основата на моделите бяха истинни. В статичната действителност няма октопод, който ни задушава до смърт, няма великан, който да ни погълне, да ни смели и да ни превърне в част от собственото си тяло, за да расте и да укрепва, докато ние се разтваряме и изчезваме в небитието.
Как е обаче в Динамичната действителност?
… Капаците на уличните шахти винаги вълнуваха въображението му. По много кръстовища имаше почти по цяла дузина — някои нови и груби, други загладени и излъскани от минаващите гуми. Колко гуми трябваше да минат над стоманения капак, за да го изгладят и лъснат?
Беше виждал чертежи, където личеше как под капаците се простират изумително сложни подземни системи, чрез които островът съществува — електрически инсталации, телефонни кабели, водопроводни тръби, газопроводи, отходни канали, тунели за метрото, телевизионни кабели и кой знае още колко специализирани мрежи, за чието предназначение никога не бе чувал: нервите, артериите и мускулните влакна на един гигантски организъм.
Великанът от сънищата му.
Сякаш като в приказките всичко това действуваше със собствен интелект, далеч над възможностите на интелекта на отделния човек. Федър нямаше представа как се поправят и поддържат подземните системи от кабели и тръби. Все пак имаше хора, които разбираха от това. Съществуваха също система за откриването на тези хора при необходимост и система за откриване на системата за откриване на необходимите хора. Силата, която споява всички системи в едно — ето това бе Великанът.
Като млад Федър си мислеше за кравите, прасетата и пилетата, които нямат представа, че добрият стопанин им дава храна и подслон само защото иска да ги продаде, за да бъдат убити и изядени. Мучат, грухтят и писукат, стопанинът идва с храната и те сигурно го мислят за слуга.
Освен това размишляваше дали няма по-висш стопанин, който върши същото с хората — различен вид организъм, когото виждат всеки ден и с благодарност приемат от него храна, подслон и защита от враговете, докато той всъщност тайно отглежда хората, за да преживява, да се храни от тях и да използува натрупаната им енергия за собствени цели. По-късно проумя, че това е Великанът. Хората гледат на социалните модели на Великана също както кравите и конете — на стопанина: той е различен от тях, неразбираем е, но е благоразположен и привлекателен. Но социалният модел на града изяжда живота им заради собствените си цели точно както стопаните изяждат месото на животните. Висшият организъм се храни с по-низшия и по такъв начин постига повече, отколкото низшият организъм би постигнал сам.
Метафизиката на веществото ни затруднява да видим Великана. Станало е традиция градове като Ню Йорк да се възприемат като „творения на човека“, но какъв човек ги е измислил? Каква група хора са ги измислили? Кой е седнал и е умувал как да събере всичко в едно?
Ако „човекът“ е измислил обществата и градовете, защо всички общества и градове са толкова потискащи за „човека“? Защо „човекът“ ще измисля вътрешно противоречиви норми и произволни обществени институции само за да си усложнява живота? „Човекът“, който се занимава с изобретяването на градове потисници, е реален само ако се разглежда в абстрактен смисъл, ала в по-конкретен план се изпарява.
Понякога хората са склонни да мислят, че има отделни зли „човеци“, които ги експлоатират — някаква тайна клика на капиталисти, „групата на четиристотинте“, „банкерите от Уолстрийт“, мафията на белите англосаксонци протестанти или което и да е малцинство с обичай да се събира редовно на тайни сбирки, където да обсъжда как да експлоатира отделните хора. Такива „човеци“ се смятат за врагове на „човека“. Доста объркващо, но сякаш никой не забелязва объркването.
Метафизиката на веществото ни втълпява, че еволюцията спира с най-висшата еволюционна форма на веществото — физическото тяло на човека, и че градовете, обществата и мисловните структури са само подчинени творения на физическото тяло на човека. Но да се мисли, че един град или едно общество са създадени от човешките тела, е също толкова глупаво, както да се твърди, че човешките тела са творения на клетките, че клетките са създадени от белтъка и молекулите на ДНК, че ДНК е творение на въглерода и други неорганични атоми. Ако се придържаме към тази погрешна линия на разсъждение, можем да стигнем до извода, че отделните електрони съдържат в себе си целия разум, необходим за построяването на Ню Йорк. Кръгла глупост.
Ако е възможно да си представим две червени кръвни телца, които, седнали едно до друго, се питат: „Дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от нас?“, после се оглеждат и тъй като не виждат нищо, решават, че отговорът е отрицателен, тогава можем да осъзнаем колко смехотворни са разсъжденията на двама души по улиците на Манхатън дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от „човека“, като имат предвид биологичния човек.
Биологичният човек не изобретява градовете и обществата, също както прасетата и пилетата не изобретяват стопанина, който ги храни. Силата на еволюционното сътворяване не се съдържа във веществото. Веществото е само един вид статичен модел, който сътворяващата сила оставя след себе си.
Градът е друг статичен модел, който сътворяващата сила оставя. Той е изграден от вещество, ала веществото не го е създало само по себе си. Нито пък негов създател е биологичният организъм, наречен „човек“. Градът е по-висш модел в сравнение с веществото или биологичния модел, наречен „човек“. Както биологията експлоатира веществото за свои цели, така социалният модел, наречен „град“, експлоатира биологията за собствени цели. Както стопанинът отглежда крави с единствената цел да ги изяде, така този модел отглежда живи човешки тела само за да ги погълне. Точно това прави Великанът. Превръща натрупаната биологична енергия в подходящи за самия него форми.
Когато разглеждаме обществата, културите и градовете не като творения на „човека“, а като организми, по-висши от биологичния човек, войните, геноцидът и всички останали форми на човешка експлоатация стават по-разбираеми. „Човечеството“ никога не е имало интерес от самоунищожението си. Но свръхорганизмът, Великанът, ценностният модел, наложен над биологичните човешки същества, няма нищо против да загуби няколко тела заради по-висшите си цели.
Великанът започна да придобива реални очертания в Динамичните мечти на Федър, когато той учеше в колежа. Един професор по химия подхвърли пред випуска, че голяма химическа фирма предлага отлични възможности за работа на завършилите колежа, и почти всички се въодушевиха от новината. Втората световна война току-що бе завършила и всички мислеха само за хубава работа. Деляха ги двайсет години от революцията през шейсетте. Тогава никой не би помислил за създаването на филм като „Абсолвентът“.
Дотогава Федър вярваше безусловно, че науката е търсене на истината. Истинският учен не би продал целите си на фирмите, които преследват единствено печалбите. А пък ако му се наложи да ги продаде, за да си вади хляба, не би трябвало да се чувствува особено доволен. Съвипускниците му сякаш никога не бяха чували за науката като търсене на истината. Федър изведнъж съгледа протегнатите пипала на Великана, ала никой друг не ги забеляза.
Но Великанът стоеше там — системата без име и без лице, която протяга пипала към него, за да го погълне и смели. Енергията му ще я подхранва и укрепва през целия му живот, а Федър все повече ще остарява и отслабва, един ден ще стане съвсем непотребен, системата ще го изхвърли през отделителните си канали и ще намери по-млад и енергичен човек, който да заеме неговото място и всичко да почне отначало.
Затова беше тичал тогава през движението в града, през системите и подсистемите на острова. Беше се запътил към Индия, зад гърба си беше оставил фирмената лъженаука, продължаваше да търси истината и вече знаеше, че първо трябва да се освободи от Великана.
Сега отдясно високо в небето се издигаха сградите на фирмата, накарала професора по химия да говори пред момчетата от колежа преди толкова години. Тук се намираше мозъчният център на фирмената мрежа, заобиколена от други мрежи — финансови, информационни, електронни. Ето какво правеха телцата,
