Но ти не правиш нищо лошо, не нараняваш никого, не крадеш, нали така, и въпреки всичко те
Лайла никога не излизаше на улицата всяка вечер. Не беше от лошите. Правеше го само понякога, когато й се приискаше. Харесваше й. Винаги. Всеки път. Всяка вечер. Б, и какво? Не й харесваше само с един и същи мъж. Не я интересуваше какво мислят за нея хората. Освен това обичаше парите, за да ги харчи. Обичаше пиенето и много други неща. Всичко това представляваше Лайла и тя трябваше да му каже: „Само не се опитвай да ме превъзпитаваш. Няма да стане. Аз съм си Лайла и ще си остана такава. А ако не ме харесваш, разкарай се. Не си ми притрябвал. Нямам нужда от никой. Ще умра първа. Такава съм си.“ Това трябваше да му каже.
Видя отражението си в една витрина. Изглеждаше забързана. Трябваше да забави крачка. Не бързаше за никъде. Нямаше къде да ходи, освен да прибере нещата си от яхтата.
Изобщо не биваше да му казва нищо. На хора като него не се казва нищо. В противен случай се самозабравят. От нея искаше само да му докаже колко е велик. Думите й не го интересуваха, гледаше на нея като на морско свинче за лабораторни опити или нещо подобно, а всъщност през цялото време е мислел тези ужасни неща за нея.
Той не говореше направо, но личеше, че непрекъснато я преценява наум по приказките. Мъчеше се да се държи „добре“. Все настояваше да разбере какво мисли тя, но никога не й казваше какво мисли
Знаеше как да се оправя с такива като него. Не е трудно да живееш с тях. Само трябва да ги оставиш да се наприказват. Непрекъснато трябва да ги превъзнасяш, иначе те разкарват. Ако си беше затваряла устата, сигурно на следващия ден Лайла щеше да тръгне с яхтата му към Флорида. Джейми нямаше нищо против. На него не му пукаше с кого спи тя. Всички щяха да са доволни.
Джейми също не хареса Капитана. Той винаги разбираше мислите на хората. Ако някой си въобразяваше, че може да му напакости, дълбоко се лъжеше — Джейми отдавна щеше да го е разгадал.
От една витрина надничаше черна вещица на метла. Наближаваше празникът Вси светии.
Лайла не познаваше тази част от града. И да бе идвала насам, вече беше забравила. Или кварталът беше толкова променен, че не можеше да го познае. Всичко тук се променяше. С изключение на големите сгради.
Когато за пръв път дойде, си мислеше, че там горе, във високите сгради, има някой, който гледа и знае всичко, но никога не слиза да разговаря с нея. После разбра, че никой не знае какво става.
Защо Джейми не й даде поне адреса си? Държеше се толкова отчуждено. Нещо не беше наред. Не й хареса този неин приятел. Може би просто защото Капитанът беше там.
За пръв път минаваше по тази улица. Нещо в нея я притесняваше. Улицата не изглеждаше опасна, само беше занемарена. Джейми непрекъснато й повтаряше: „Огледай се и ако не видиш жени, които вървят сами по улицата, внимавай!“ Но малко нататък съгледа възрастна жена с куче.
… И така, ако Капитанът беше решил да я разкара, тя нямаше да се изненада… Беше свикнала. Щеше да намери нещичко… Никога не падаше по гръб.
Във витрината на едно магазинче се виждаха някакви бутилки, мръсотия и боклуци. Лайла все се надяваше, че някой ден ще разчистят, но никой не си правеше труда. Всичко вървеше от лошо към по- лошо.
На вратите на една стара черква висеше катинар, а надписът до него гласеше, че е затворено. Надписът беше избелял, сигурно отдавна не бяха отваряли. Всички растения в сандъчето под прозореца бяха изсъхнали. Не приличаше на черквата на дядо й, тя беше по-голяма и не се намираше в толкова мръсен град.
Щеше да намери стая под наем, може би само за няколко дни, и щеше да се ориентира. Не звучеше лошо. Не й се връщаше на улицата. Не си струваше. Джейми я посъветва да не го прави, а той знаеше какво говори. Каза й, че е прекалено опасно. Не било както преди.
Улицата не й хареса.
Винаги можеше да намери работа като сервитьорка. Щеше да се справи. После щеше да се появи нещо по-добро. Ако се настроеше на тази вълна, щеше да се почувствува по-добре. Но първо трябваше да намери квартира.
Минаваше пресечка след пресечка. Търсеше с поглед обяви за квартири под наем, но нямаше.
Заобиколи голяма дупка на улицата, оградена с оранжеви и бели предупредителни знаци. От дупката излизаше пара. Един мъж с чувал цимент зяпаше Лайла. Не че имаше някакви намерения. Просто я зяпаше.
Тя се зачете в останалите надписи. „Не паркирай, само за пожарни“… „Платно за снегорини“… „Дръпни се при опасност“… „Пътна помощ. 9,95 долара на час“… „Боядисване. Безплатни съвети. 10 на сто отстъпка…“
Сигурно по надписите щеше да се ориентира какво става… „наркотици“… Искаха да кажат „без наркотици“… „При Ървинг — хранителни стоки“… „Месарница «Грейър»“… „Кралят на дрехите“… „Пробив в звукозаписната техника“… „Хранителни стоки — еврейски и други специалитети“… „Здравословни и екологично чисти продукти. 20 процента витамини…“
Зад една желязна ограда растеше дърво с оранжево-червени дребни плодове. Лайла си спомни, че имаха същото в двора. Обичаше да бере плодовете му, но те не ставаха за нищо. Какво правеше тук същото дърво? Плодовете не можеха да се берат заради голямата стоманена ограда. Щяха да я изхвърлят, ако се опиташе да влезе. Под дърветата имаше гълъби… За гълъбите беше разрешено, за нея не.
Някой се бе прехвърлил през оградата и бе написал с боя от спрей нещо върху цялата стена. Лайла не проумяваше смисъла на всички тези надписи. Сякаш бяха само имена, нищо друго. Но ги пишат толкова особено, че човек не може да разбере какво означават. Никога не пишат „кур“ или други мръсни думи. Изпръскват стените със странни неща, сякаш те единствени в света са научили някаква тайна.
„Шофьор“… „Електротехник“… „Не паркирай“… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво
Някакви думи на иврит върху стената. „Неаполитански пици“. „Прахосмукачки «Франклин»“… „От 1973 година…“ „Само за полицейски коли. Не пресичай синята линия. Полиция“… Много бодлива тел по сградите. Преди изобщо нямаше.
На тротоара лежи някакъв човек. Хората го подминават безучастно…
„Собствен стил. Висококачествено пране и химическо чистене. Хотели, болници и клубове“… „Водопроводни услуги «Атина»“… „Весел, несекващ смях. Страхотно забавление — Макджиликъди, «Ню Йорк Таймс». Носител на наградата «Тони»“.
Търкаляха се найлонови торби… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво
Обувките я убиваха. Улицата изглеждаше все по-зле. Тротоарите бяха разбити. Ако не внимаваше с изпочупените плочки, можеше да си изкълчи глезена. Или да падне на парчетата стъкло. Явно беше от зеещия прозорец, през който някой май се бе опитал да се промъкне.
Застудяваше.
Трябваше да се захване с нещо друго. Какво търсеше тук? Нещо не беше наред, щом живееше така. Трябваше да е на някое по-хубаво място.
Пресече улицата, погледна надолу и й се стори, че вижда вода. „Сигурно е реката“ — помисли тя.
Реши да вземе такси. Все пак трябваше да се добере до яхтата и да си прибере куфара, преди да е мръкнало. Прекалено далече беше да ходи пеша. Краката вече я боляха. Отдавна не бе вървяла толкова много. Таксито щеше да й излезе скъпо, но нямаше друг избор. За кой дявол беше купила тези тъпи ризи.
Но когато стигна до ъгъла, видя ресторант от другата страна на улицата близо до следващото кръстовище. Това наистина й хареса. Можеше да си почине, да хапне и да поръча оттам такси.
Погледна през витрината, цените в менюто бяха високи. На масите имаше покривки и платнени
