Нямаше новия телефонен номер на Джейми. Той не й го даде. Какво щеше да прави сега? Дори не можеше да си поръча вечеря. Трябваше да помисли. Но и мислите й бяха объркани. Затова ли Джейми не й даде новия си телефон? За да няма как да му съобщи?
За да я натопи?
Келнерът се приближи.
— Още не съм готова — каза му Лайла.
Той я погледна с безразличие и се отдалечи.
Джейми не би могъл да направи подобно нещо. Джейми си казваше, когато му трябваха пари. Не крадеше от нея.
Трудно й беше да мисли. Защо ли пи толкова! В чантата имаше портмоне за монети. Не го беше откраднал. Извади го и преброи монетите. Две по двайсет и пет, четири по пет и седем по един цент.
Нямаше пари дори да плати питиетата. Щеше да има неприятности.
Призля й. Трябваше да отиде до тоалетната.
Когато мина покрай келнера, видът му подсказваше, че не очаква от нея да плати сметката.
Тоалетната вонеше. Лайла искаше да се измие, но нямаше сапун. Отвратително заведение. Лицето й също беше мръсно, а нямаше къде да се измие. Мръсен град. Погледна в огледалото мръсната си коса. Трябваше да се изкъпе.
Можеше с монетите да се обади на някой приятел, който да дойде и да й помогне. Но бяха минали цели четири години. Никой не се задържа толкова дълго в Ню Йорк.
Отиде до телефона и с първата монета позвъни на Лори. Даваше свободно, никой не вдигаше слушалката. Изведнъж помисли, че ако поиска, може да излезе през вратата и никой няма да я спре.
Келнерът я наблюдаваше. Сигурно щеше да я спре. Имаше зъл вид. Май не му беше за пръв път.
Никой не се обаждаше у Лори. Нищо. Лайла поне щеше да вземе монетата. После слушалката се вдигна и един женски глас попита кой се обажда. „Лайла Блуит“ — отговори тя. Жената остави слушалката и Лайла зачака. Слава Богу, Лори още беше тук.
Но жената се върна, каза: „Сигурно имате грешка“, и затвори.
Какво означаваше всичко това?
Лайла се опита да позвъни на още два номера, но автоматът й върна монетите. Щеше да пробва на още един телефон, но се сети, че жената едва ли ще я познае. Пък дори и да я помнеше, нямаше да й помогне. Сервитьорът продължаваше да я наблюдава.
Лайла се замисли. Какво да прави? Все някак щеше да се измъкне.
Пое дъх, приближи се до него и рече:
— Някой е откраднал парите ми. Не мога да платя.
Той само я изгледа. Не каза нищо.
Лайла не беше сигурна дали я е чул.
После келнерът проговори:
— А какво слагахте в телефона?
— Монети — обясни Лайла. — Откраднали са ми портмонето.
Той пак я изгледа. Очевидно не й вярваше.
След малко повтори:
— Значи са откраднали портмонето ви.
— Да — потвърди Лайла.
Пак я изгледа и каза:
— Аз само работя тук. Собственика го няма.
Обърна се и отиде в кухнята.
Когато се върна, й заяви:
— Казаха да оставите името и адреса си.
— Нямам адрес.
Още един продължителен поглед.
— Нямате адрес — повтори той.
— Точно така
Лайла почваше да се вбесява.
— Къде живеете?
— На една яхта.
— Къде е тя?
Лайла не разбра защо му е да знае. Какво щеше да направи?
— На реката — обясни тя. — Няма значение. Трябва да отпътувам довечера. Не зная къде точно е яхтата.
Сервитьорът продължаваше да я наблюдава. Боже, какъв поглед!
— Е, тогава напишете името на яхтата — каза той.
Не я изпускаше от очи, докато тя пишеше на листа. После я изгледа мръснишки и рече:
— А сега изчезвате оттук, отивате на яхтата, вземате пари и ги донасяте. Разбрахме ли се? Защото и другите трябва да живеят, нали?
Лайла грабна чантата и ризите от пода до телефона и когато тръгна да излиза, видя, че келнерът се усмихва на някого в кухнята и клати глава. Поне не беше толкова зъл, колкото очакваше тя. Можеше да повика полиция или нещо такова. Вероятно беше решил, че е луда.
Застудяваше и в тъмното улицата изглеждаше по-страшна.
Вратата на ресторанта се затвори зад нея. Сети се, че е могла да остави кутията с ризите, за да покрие сметката. А сега трябваше да ги мъкне. Но сервитьорът не поиска подобно нещо.
Дали да не се върне и да му ги даде?.. Не, всичко бе свършило. Пък и той нямаше да ги приеме…
Все пак нямаше никаква причина да я гледа така мръсно, помисли Лайла и закопча жилетката си. Не му плащаха да гледа така.
Капитанът сигурно щеше да хареса ризите, а после щеше да й даде пари да плати сметката в ресторанта. Можеха да се върнат за вечеря и Капитанът нямаше да даде бакшиш на келнера. Не, щяха да му дадат огромен бакшиш, за да се почувствува неудобно.
Лайла нямаше пари за такси. Не можеше да се обади в полицията. Или пък можеше? Сигурно нямаше да си спомнят за нея. Никой не я помнеше. Но не й се искаше.
Всички си бяха отишли. Лайла не знаеше къде. Как така никой не беше останал? Първо си отиде Капитанът, после Джейми. А също Ричард, отиде си дори Ричард. Никога не го беше обидила с нищо. Ставаше нещо лошо. Никой обаче не й казваше какво. Не искаха да знае.
Лайла усети, че ръцете й треперят.
Бръкна в чантата за хапчетата, но се сети, че и тях ги няма.
Уплаши се.
За пръв път след болницата оставаше без тях.
Не знаеше колко й остава до яхтата… Сигурно вървеше към реката… А може би не… Щеше да се помъчи да не мисли за нищо лошо и ръцете й вероятно щяха да спрат да треперят… Дано върви в правилна посока…
… Беше тъмно като в рог.
19.
„Стъмни се“ — помисли Федър. В небето зад голямата плъзгаща се стъклена врата на хотелската стая не се виждаше никаква светлинка. Стаята се осветяваше само от лампата, където продължаваше да пърха нощната пеперуда.
Той погледна часовника си. Гостът му закъсняваше. С около половин час. Типично за холивудските знаменитости. Колкото са по-известни, толкова повече закъсняват, а този, Робърт Редфорд, наистина беше от най-прочутите. Федър си припомни шегата на Джордж Бърнс — присъствувал на холивудски партита, където гостите били толкова прочути, че изобщо не се появявали. Но Редфорд щеше да дойде да поговорят за филмовите права, а те бяха жизненоважни. Нямаше причини да не дойде.
