Лайла (Изследване на нравствеността)

На вратата се почука — типичният металически звук на всички огнеупорни хотелски врати по света, който този път стресна Федър. Той се изправи, приближи се до вратата, отвори я и видя в коридора Редфорд с очаквателно, непредубедено изражение на прочутото лице.

Изглеждаше по-дребен от пресъздадените от него филмови образи. Прочутата му коса беше покрита с шапка за голф. Странните очила без рамка отвличаха вниманието от лицето зад тях, а вдигнатата яка на палтото го правеше още по-незабележим. Тази вечер изобщо не приличаше на Сънданс Кид.

— Заповядайте — покани го Федър и усети прилив на нещо като сценична треска.

Всичко това се случваше реално във времето. Това беше настоящето. Сякаш имаше премиера, завесата току-що бе вдигната и сега всичко зависеше от него.

Усеща, че се насилва да се усмихне. Поема палтото на Редфорд — напрегнато, мъчи се да не издава нервността си и да овладее движенията си, но без да иска, дръпва палтото непохватно и Кид не може да измъкне едната си ръка… Божичко, не може да издърпа ръкава… Федър пуска палтото, Кид сам го съблича и му го подава с въпросителен поглед, после му дава и шапката.

Ама че начало… Сцена, достойна за Чарли Чаплин. Редфорд влиза в дневната, приближава се до стъклените врати и поглежда към парка, очевидно иска да се ориентира. Федър го следва и сяда на един от позлатените викториански столове с прекалено висока седалка и копринена тапицерия.

— Извинете, че закъснях — казва Редфорд.

Обръща се с гръб към стъклената врата и без да чака покана, се запътва към канапето срещу стола.

— Върнах се от Лос Анджелис преди половин час — обяснява той. — За път отиват три часа. Наричат вечерните полети „Зачервените очи“… — Хвърля бърз поглед да проследи реакцията и продължава: — Сполучливо сравнение… човек изобщо не може да мигне…

Редфорд произнася тези думи и чрез тях придобива плът и кръв. Досущ като във филма „Пурпурната роза от Кайро“, където един от героите слиза от екрана и влиза в живота на жена от публиката. Та какво говори той?

— Става ми все по-неприятно да се връщам — казва той. — Разбирате ли, там съм израсъл… Помня как изглеждаше… Не ми харесва как се е променило всичко…

Продължава да следи реакциите на Федър.

— Запазил съм много хубави спомени от Калифорния — успява най-накрая да се овладее Федър и да проговори.

— Живели ли сте там?

— Някога живеех в съседство, в Невада — отговаря Федър.

От него се очаква да говори. И той го прави: поток от произволни изречения за Калифорния и Невада. Пустините, боровете, безкрайните хълмове, евкалиптите, магистралите и чувството за нещо липсващо, за нещо неосъществено, което го обхваща там винаги. Сега само запълва времето, установява контакт. Редфорд слуша внимателно и Федър остава с впечатлението, че това му е навик. Истинско сценично присъствие. Току-що е прекосил цялата страна със самолет, сигурно е разговарял с много хора и все пак прочутото му лице сега е тук, той слуша, сякаш разполага с неограничено време, сякаш нищо значително не се е случило, преди да дойде, и нищо значително не го очаква, след като излезе.

Продължават да бъбрят, докато не стигат до името на общ познат — Ърл Уорън, бивш върховен съдия, за когото Федър казва, че повечето хора не го възприемат като типичен калифорниец. Редфорд начаса се съгласява и разкрива личните си ценности.

— Беше ни губернатор, нали знаете — казва той.

Федър потвърждава и добавя, че семейството на Уорън е от Минесота.

— Така ли? — учудва се Редфорд. — Не знаех.

Редфорд заявява, че винаги е проявявал особен интерес към Минесота. Във филма му „Обикновени хора“ се разказва за Минесота, въпреки че е заснет в северен Илинойс. В общежитието в колежа живеел с едно момче от Минесота, ходил му на гости и преживяването било незабравимо.

— Къде живееше? — пита Федър.

— На езерото Минетонка — отвръща Редфорд. — Познавате ли този край?

— Разбира се. В първа глава от книгата ми се споменава Екселсиор на езерото Минетонка.

Редфорд изглежда загрижен, сякаш е пропуснал важна подробност.

— Там има нещо особено… Не зная как да го определя…

— Нещо изискано — допълва Федър.

Редфорд кимва в израз на пълно съгласие с определението.

— В Минеаполис има един квартал, Кенуд, там е същото. Хората в него също като Ърл Уорън притежават „чар“ или „изисканост“, или нещо от тоя род.

За миг Редфорд се вглежда втренчено в него. На екрана никога не е така съсредоточен.

— И каква е причината? — пита той.

— Парите — отговаря Федър, но осъзнал, че не е съвсем прав, добавя: — И още нещо.

Редфорд го изчаква да продължи.

— Там има богатства, трупани отдавна — казва Федър. — Още от времето на дърводобива и първите мелници. Тогава е било по-лесно да си изискан с камериерка, шофьор и още седем прислужници, които да поддържат къщата.

— На езерото Минетонка ли сте живели?

— Не, по-далече, но през трийсетте години, когато бях дете, ходех там на рождени дни.

Редфорд изглежда заинтригуван.

Федър продължава:

— Не бях от богато семейство. Имах стипендия за едно училище в Минеаполис, където учеха богаташките деца… обикновено ги докарваха шофьорите. Сутрин големите, черни, дълги пакарди спираха пред училището, шофьорите в черни униформи изскачаха от колите и се втурваха да отворят задната врата, откъдето се появяваха момчетата. Следобед лимузините и шофьорите се връщаха, момчетата се качваха и тръгваха към езерото Минетонка. Аз ходех на училище с велосипед. Понякога виждах в огледалото как някой от огромните пакарди се приближава отзад, обръщах се и махах с ръка на момчето вътре, то ми отвръщаше на поздрава, случваше се и шофьорът да ми махне, а най-смешното е, че момчето май завиждаше на мен. Аз бях напълно свободен. А то беше затворник на задната седалка на черния пакард и го осъзнаваше.

— В кое училище учехте?

— „Блейк“.

Погледът на Редфорд се напряга.

— Точно в същото училище е учил и съквартирантът ми!

— Светът е малък — отбелязва Федър.

— Да, наистина!

От въодушевлението на Редфорд личи, че съществува някаква връзка, определена точка на повърхността на нещата, под която се намира важна конструкция.

— Още имам приятни спомени оттам — казва Федър.

Изражението на Редфорд подсказва, че той би искал да послуша още, но, разбира се, не е дошъл за това. Говорят още малко за най-различни несвързани неща, сетне той почва по същество. Млъква и после подхваща:

— Струва ми се, че преди всичко трябва да кажа колко се възхищавам от книгата ви, за мен тя е предизвикателство и стимул. Винаги съм размишлявал върху идеите за „Качеството“. Винаги съм ги разглеждал точно по този начин. Прочетох книгата веднага след като излезе и щях да се свържа с вас още тогава, но някой ми каза, че правата вече са откупени.

В речта му се е прокраднала необичайна скованост, сякаш е репетирал. Защо пък точно той ще се държи като лош актьор?

— Много бих искал да получа правата да екранизирам книгата — допълва Редфорд.

— Имате ги — отговаря Федър.

Редфорд се сепва. Сигурно Федър е изтърсил нещо неуместно. В биографиите на Редфорд се подчертава неговата „невъзмутимост“, но сега той изглежда стреснат.