Лайла (Изследване на нравствеността)

— Нямаше да се заема, ако не възнамерявах да дам правата на вас — казва Федър.

Но Редфорд не изглежда особено зарадван. По-скоро е изненадан и се замисля за нещо свое. Вече не е заинтригуван.

Пита за предишните филмови сделки.

— О, това е дълга история — отвръща Федър и обяснява поредицата от продадени филмови опции, които са се провалили по една или друга причина.

Редфорд възвръща обичайното си изражение, слуша внимателно. След изчерпването на темата предпазливо преминават към въпроса за сценария. Редфорд препоръчва сценарист, когото Федър познава. Той се съгласява.

Редфорд смята да пресъздаде изцяло сцената, където преподавателят стои цял час пред пълната със студенти аудитория и не обелва нито дума, докато накрая студентите, изнервени и уплашени, буквално хукват към вратата. Очевидно възнамерява да изпълни сцената с ретроспективни кадри. Федър намира идеята за добра. Забележително е как Редфорд се вживява в книгата. Заради сцената в аудиторията той изцяло подминава сцените по пътя и поддръжката на мотоциклета, объркали другите сценаристи, и се насочва право към сцената в аудиторията, фактическото начало на книгата с кратко описание как се преподава съчинение в час по английски.

Редфорд обяснява, че сцените по пътя ще се снимат в натура. Казва, че Федър може да посещава снимачната площадка винаги когато пожелае, „но не всеки ден“. Федър не разбира какво означава това.

Стигат до възловия проблем за абстрактните идеи. Книгата се занимава предимно с философските идеи за Качеството. Големите касови филми не представят визуално идеите. Редфорд обяснява, че идеите трябва да се сгъстят и да се покажат косвено. Федър не е сигурен дали е разбрал точно. Предпочита да види как ще се осъществи този замисъл.

Редфорд усеща съмненията на Федър и го предупреждава:

— Както и да се направи филмът, няма да ви хареса.

Федър се замисля дали тези думи не са само презастраховка. Редфорд разказва за автора на друга книга, който видял екранизацията и се помъчил да я хареса, но не бил кой знае колко въодушевен.

— Трудно е да се възприеме — натъртва Редфорд и добавя: — Но винаги се получава така.

Разговорът продължава по други теми, ала те като че не са по същество. Накрая Редфорд поглежда часовника си.

— Е, засега май няма особени проблеми — казва той. — Ще продължа работата, ще се обадя на сценариста, за да обсъдим неговите идеи. — Накланя се напред и продължава: — Много съм изморен и няма смисъл цяла нощ да ви омайвам… Ще се обадя и на останалите и след известно време нашата агенция ще се свърже с вас.

Той се изправя, отива до дрешника и сам взема шапката и палтото. Вече на вратата пита:

— Къде живеете сега?

— На яхтата. Долу на реката.

— О, мога ли да се свържа с вас там по някакъв начин?

— Не, утре отпътувам. Ще се помъча да стигна на юг, преди реката да е замръзнала.

— Добре, тогава ще поддържаме връзка чрез вашия адвокат.

На вратата оправя шапката, очилата и палтото. Казва довиждане, обръща се и тръгва по коридора с напрегната пъргавост — като скиор или котка, или пък като Сънданс Кид, — и изчезва зад ъгъла.

После коридорът отново се превръща в обикновен хотелски коридор.

20.

Федър дълго стоя в хотелския коридор, без да се замисли къде се намира. После се обърна, влезе в стаята и затвори вратата.

Погледна празното канапе, където бе седял Редфорд. Сякаш присъствието му още се усещаше, ала Федър вече не можеше да разговаря с него.

Прииска му се да си налее едно питие… но в стаята нямаше нищо… Трябваше да се обади да му донесат в стаята.

Всъщност не му се пиеше. Или поне не чак толкова, че да си прави целия този труд. Не знаеше какво му се иска.

Прилив на антикулминационна вълна. Натрупаното по време на срещата напрежение и енергия изведнъж нямаше накъде да се отприщят. Изпита желание да излезе и да хукне по коридорите. Или може би да направи дълга разходка по улиците, докато не спадне напрежението… но краката вече го боляха от предишното продължително ходене.

Приближи се към вратата на балкона. От другата страна на стъклото се виждаше същата фантастична гледка на нощното небе.

Сега обаче не беше толкова свежа.

Когато плащаш луди пари за хотел с хубав изглед, проблемът е, че отначало той е възхитителен, но постепенно става все по-статичен, докато изобщо преставаш да го забелязваш. На яхтата беше по-добре, там гледката се променяше непрекъснато.

От замъглените очертания върху фона на небето личеше, че е почнало да вали. Но балконът беше сух. Сигурно вятърът отвяваше дъжда встрани от сградата.

Федър открехна вратата, отвън с вой нахлу студен въздух. Отвори по-широко, за да мине, излезе на балкона и затвори вратата зад себе си.

Духаше див вятър. Отвесен. Шеметен. Нощното небе ту се замъгляваше, ту се проясняваше от поривите му, които носеха дъжда. Различаваха се само далечните части на парка, защото светлините очертаваха краищата.

Чувствуваше се откъснат от действителността. Като че всичко това се случваше на другиго. Изпитваше известна приповдигнатост, напрежение, объркване, но не и истински чувства. Сякаш беше повреден галванометър, чиято стрелка не може да помръдне, за да отчете промените.

Културен шок. Май преживяваше точно това. Идиотското чувство беше културен шок. Навлизаш в друг свят, където всички ценности са съвършено различни, стъписваш се, всичко се преобръща, вече не можеш да се приспособиш и ето — настъпва културният шок.

Сега се чувствуваше на върха или поне така му се струваше… на противоположния край на някакъв невероятен социален спектър, откъдето бе тръгнал преди двайсет години, когато раздрънканата полицейска камионетка го тръскаше през южните квартали на Чикаго към психиатрията.

По-добре ли беше сега?

Честно казано, не знаеше. Помнеше две неща от онова лудешко пътуване: първо, полицая, който само се хилеше и сякаш му казваше: „Хубавичко ще те оправим, мой човек“, и това като че ли му доставяше удоволствие; второ, невероятното усещане, че се намира едновременно в два свята: в единия е на самото дъно на човешката купчина, а в другия стои точно на върха. Как да разбереш всичко това? Какво да направиш? Полицаят не беше толкова важен, но другото?

Сега пак изпитваше усещането за пълно преобръщане. В първия свят беше на върха, но къде се намираше във втория? На дъното? Не знаеше. Имаше чувството, че ако продаде филмовите права, в първия свят ще се случат големи събития, ала във втория ще се плъзне стремглаво нанякъде. Очакваше вечерта чувството да изчезне, но се излъга.

Някъде дълбоко в ума му просветваше предупредителна лампичка: „Нещо не е наред — нещо не е наред — нещо не е наред.“ Това не беше само въображението му. Беше нещо истинско. Първично възприятие на отрицателно качество. Първо усещаш дали качеството е високо или ниско и чак после търсиш причините, а не обратното. Ето какво усещаше.

Веднъж критикът Джордж Стайнър от „Ню Йоркър“ бе предупредил Федър: „Поне няма защо да се тревожите за екранизация.“ Книгата беше прекалено интелектуална, за да се правят опити да се екранизира. Тогава Федър отвърна на Стайнър, че „Туенти Сенчъри Фокс“ вече разполага с опция за филмова версия на книгата. Критикът го зяпна и после се обърна.

— Какво лошо има в това? — попита Федър.