Лайла (Изследване на нравствеността)

Според Метафизиката на Качеството възходящото движение от социалните огледала на известността е нравствено придвижване от по-низша към по-висша еволюционна форма. Хората по възможност трябва да се придържат към неговата посока.

Сега вече Федър проумя как кръгът на разсъжденията му за известността се затваря при отправната им точка — екранизацията на книгата. Киното е социално комуникационно средство, а книгата му беше подчертано интелектуална. Именно тук бяха корените на проблема. Вероятно затова Редфорд изглеждаше толкова затворен. Той също е имал резерви. Разбира се, възможно е киното да се използува предимно за интелектуални цели, да се правят документални филми, но Редфорд нямаше никакво намерение да се занимава с документално кино или нещо подобно.

Или по думите на Сам Голдуин: „Ако имаш какво да кажеш, прати телеграма.“ Не снимай филм. Киното не е интелектуално средство за общуване. Киното си е кино. Филмовият бизнес принадлежи на знаменитостите, а те не биха разбрали как да пресъздадат една интелектуална книга като неговата. Дори и да се постараят да го направят, филмът вероятно не би допаднал на зрителите и това би сложило край на доходите им.

Въпреки всичко на Федър все още не му се искаше да се обвързва. Просто трябваше да помисли още малко, да остави нещата да се успокоят и после щеше да види какво му се иска да прави.

В момента обаче виждаше как един социален ценностен модел — филмът, изяжда интелектуалния — неговата книга. По-низша форма на живот щеше да се храни от по-висша. И като такава щеше да е безнравствена. Точно така изглеждаше — безнравствена.

Та затова му се струваше, че има нещо гнило. Огледалата се мъчеха да надделеят над истината. Въобразяват си, че като ти плащат пари, които са социална форма на удовлетворение, имат право да разполагат свободно с интелектуалната истина в книгата. А-ха.

Тези богове. Дърпат конците на всичко.

21.

Наистина застудяваше.

Федър се приближи до голямата стъклена плъзгаща се врата, дръпна я и със съскащия вятър бързо се мушна вътре.

Ах. Тук беше топло. И тихо. Стаята все още приличаше на опразнена сцена, след като публиката се е разотишла. Нощната пеперуда сега кръжеше около аплика точно над канапето, където бе седял Редфорд. Попадна под абажура, изпод него се дочу слаб шум, после утихна. Федър изчака да чуе пеперудата отново, но не долови никакъв звук. Може би си почиваше… Може би беше изгоряла на горещата крушка…

Същото може да направи известността с човека…

Разнесе се звук като от вода по тръбите на горния етаж, после вой, сякаш плачеше малко момиченце. Около тригодишно. Или идваше от телевизора. Женски глас се мъчеше да го успокои. Звучеше добре. Възпитан. Не просташки. После замлъкна. Не беше от телевизора.

Федър се зачуди кога ли е построен хотелът. Вероятно през двайсетте години. Най-хубавият период. Градът е създаден от викторианците, но истински е процъфтявал през двайсетте години.

… Шегата за викторианската метафора с нощната пеперуда гласи, че според науката пеперудата всъщност не лети към пламъка. Тя в действителност се стреми да лети по права линия. Пеперудите се ориентират, като поддържат полета си под постоянен ъгъл спрямо Слънцето или Луната и успяват, защото поради отдалечеността на Слънцето и Луната постоянният ъгъл насочва пеперудата, всъщност по права линия. Ала постоянният ъгъл спрямо близката крушка се превръща в кръг. Затова пеперудата почва непрекъснато да се върти. Пеперудите не умират заради динамичен стремеж към „по-висш живот“. Това са викториански глупости. Причината е статичният биологичен ценностен модел. Те не са в състояние да се променят.

Градът създаваше у Федър подобно усещане. Той се чувствуваше като пеперуда, изправена пред опасността да бъде въвлечена в орбитата на известността. Сигурно някога в праисторическите времена, още преди известността да придобие значение, хората са можели да се осланят на естествените си желания, за да вървят по права линия. Но след изобретяването на това изкуствено слънце — известността, е започнало кръговото движение. В праисторическата епоха мозъците са успявали да се справят с физическите и биологичните модели, ала дали са достатъчно Динамични да се справят със съвременните социални модели? Може би научното обяснение не намалява силата на викторианската метафора. Може би се вписва в нея.

Странно, разговорът с Редфорд неочаквано стигна до училището „Блейк“. Когато Федър каза, че е учил там, Редфорд го изгледа учудено. Сякаш очакваше да чуе от Федър нещо, за което отдавна е копнял.

„Светът е малък“ — рече Федър и Редфорд се съгласи с него. Федър щеше да му каже още нещо, но не стигнаха дотам. Какво беше то?

А, да, щеше да му каже, че става дума за нещо повече от пари въпреки всички пакарди, имения край Минетонка и другите символи на капитализма. „Изискаността“, за която говори, беше наследство от викторианските времена.

Същите викторианци въодушевяваха и Редфорд. Беше направил много филми за тази епоха. Сигурно както мнозина и той се интересуваше от тях. Викторианците представляват последният наистина статичен социален модел, с който разполагаме! И може би той изпълва със завист хората, които намират живота си прекалено хаотичен и несигурен. Нещо в твърдите им убеждения за доброто и злото сигурно би привлякло човек, израснал в затънтените части на Южна Калифорния през четирийсетте и петдесетте години. Самият Редфорд силно напомняше викторианец — въздържан, с добри обноски, изискан. Сигурно затова живее в Ню Йорк. Допада му викторианската изисканост, която все още се среща на места.

Може би щеше да е прекалено и въпреки това Федър би могъл да разкаже на Редфорд за училищната пиеса в пети класи, озаглавена „Мечтата на скъперника“. В нея той изпълняваше ролята на скъперника, когото различни житейски случки приучават на щедрост. Пиеската бе добре подбрана за училището „Блейк“. Мъничката сцена беше претъпкана с бъдещи милионерчета. После в съблекалнята дойде плешив стар викторианец, ръкува се с него, поздрави го и дълго му говори с изискано проявен интерес, а сетне един от учителите го попита: „Знаеш ли кой беше това?“ Федър, разбира се, не знаеше. Но след двайсет години попадна на статия в едно списание за „Дженерал Милс“, най-голямата в света мелничарска фирма, и тогава изведнъж позна лицето на дребния плешив старец. Беше основателят на „Дженерал Милс“.

Лицето се запечата в паметта му като несвързан отломък. Човекът беше един от най-големите великани на превзетата от злото и алчността капиталистическа традиция на викторианците, но непосредственото първо впечатление беше, че е любезен, дружелюбен и изискан.

Федър нямаше понятие как изглежда днес „Блейк“, ала тогава училището беше пропито от викторианските традиции и ценности. Всяка сутрин в параклиса директорът държеше проповеди на различни теми от викторианския морал. Всеотдайността и енергичността му напомняха за Теодор Рузвелт. Споменът беше толкова ярък, че дори сега Федър веднага би разпознал лицето му в тълпата.

Директорът очевидно нямаше никакви съмнения за това, какво представлява качеството. За него Качеството беше начинът и духът, които добре възпитаните хора олицетворяват. Учителите го разбираха за разлика от момчетата. Ако се учеха добре, играеха добре и проявяваха сериозно отношение към живота, имаха възможност някой ден да станат достойни хора. Но в очите на учителите нямаше и помен от увереност, че всичко това ще се случи в близко бъдеще. Учителите винаги знаеха със сигурност кое е добро и кое лошо. За учениците беше ясно, че никога няма да отговорят на изискванията. Беше като калвинистката Милост. Имаш възможност. Нищо повече. Даваха ти възможност.

Милостта и моралът винаги бяха външни. Човек не се раждаше с тях. Можеше само да се стреми към тях. Той върши лоши неща, защото е лош, и наказанието при провинение всъщност беше опит лошото да се оформи в нещо по-добро. Думата „оформяне“ имаше голямо значение. Материалът, който учителите се мъчеха да оформят, беше по природа неизкоренимо лош, но те действуваха, сякаш моделираха глина с бой, затваряне и порицания, за да оформят нещо поне с външни признаци на доброто, макар и да съзнаваха, че отдолу се запазва все същият негоден материал.