Лайла (Изследване на нравствеността)

Съединените американски щати на чуждестранни радикали, „дървени философи“, „комуняги“ и тям подобни. Той е „изменник на своята класа“.

Най-неочаквано пред очите на старите викторианци се създава цяла нова обществена каста — кастата на интелектуалните брамини, която на всичко отгоре стои над техните военни и икономически касти. Новите брамини гледат на тях отвисоко и ги изтласкват чрез политическото си надмощие в Демократическата партия. Социалната снобщина бива заменена от интелектуална. Обраната е осеяна с мозъчни тръстове, стратегически центрове, академични фондации. Разпространява се вицът, че прочутата интелектуална атака срещу викторианското общество в „Теория на консуматорската класа“ трябва да се осъвремени със заглавието „Консумация на теоретизиращата класа“. В обществото е възникнала нова класа: теоретизиращата класа, която явно поставя себе си над досегашните господствуващи социални касти.

Интелектуализмът, уважаван слуга на викторианското общество, се превръща в господар на обществото, а участвуващите в управлението интелектуалци недвусмислено заявяват, че според тях новият ред е най-добрият за страната. Също както изместването на индианците от новите заселници. За индианците то е твърде лошо, но иначе е неизбежна форма на прогреса. Общество, основано на научната истина, не може да не е по-висше от общество, основано на сляпата, безмозъчна социална традиция. Колкото повече съвременният научен светоглед усъвършенствува обществото, толкова повече старата викторианска омраза се разтваря и губи.

И така двайсети век изоставя идеята, че обществото е най-висшето постижение на човека, и възприема схващането, че най-висше постижение е разумът. Академичният свят процъфтява. Студентите стават все повече. Научната степен е на път да се превърне в най-важния символ на общественото положение. Към образованието потичат средства, непознати до този момент в академичния свят. Новите науки навлизат с главоломна скорост в неизследвани, неподозирани територии, а сред най-бързо развиващите се и задъхани области е тази, която интересува Федър най-много — антропологията.

Метафизиката на Качеството бе извървяла дълъг път от времето, когато той смутено четеше антропологична литература в планините на Монтана. Тогава разбра, че през първите десетилетия на нашия век непоклатимата олимпийска „обективност“ на антропологията има свои специфични културни корени. Тя е политическо средство за извоюване на победа над викторианците и тяхната система от социални ценности. Едва ли имаше друга научна област, която така ясно да откроява пропастта между викторианците и новите интелектуалци на двайсети век.

Пропастта е между викторианските еволюционисти и релативистите на двайсети век. Викторианци като Морган, Тайлър и Спенсър смятат, че всички първобитни общества са ранни форми на самото „Общество“, които се стремят да „израснат“ до истинската „цивилизация“ като тази във викторианска Англия. Релативистите следват идеята на Боас за „историческата възстановка“ и заявяват, че няма емпирични научни доказателства за стремежа на първобитните общества към някакво „Общество“.

Според релативистите в културата не е научно ценностите на култура Б да се тълкуват чрез ценностите на култура А. Би било напълно погрешно за един австралийски бушмен антрополог да дойде в Ню Йорк и да обяви гражданите му за изостанали и първобитни, защото не умеят да си служат с бумеранг. Също толкова погрешно ще е за един нюйоркски антрополог да иде в Австралия и да каже, че бушмените са изостанали и първобитни, защото не умеят да четат и пишат. Културите са самобитни исторически модели със свои собствени ценности и не могат да бъдат преценявани от гледна точка на ценностите от други култури. С подкрепата на учението на Боас за научния емпиризъм културните релативисти практически разрушават вярата в предишните викториански еволюционисти и придават на антропологията сегашната й форма.

Тази победа винаги е представяна като победа на научната обективност над ненаучните предразсъдъци, но според Метафизиката на Качеството нещата са по-дълбоки. Невероятният успех на „Модели на културата“ от Рут Бенедикт и „Пълнолетието в Самоа“ от Маргарет Мийд показват нещо друго. Когато една книга за обичаите на остров в южните морета се превръща в бестселър, става ясно, че в нея има нещо повече от академичен интерес към обичаите на тихоокеанския остров. Нещо в книгата явно „настъпва по мазола“, че да възбуди толкова интереса на обществеността. „Нервът“ в случая е конфликтът между обществото и разума.

Тези книги са пълноценни антропологични документи, но и същевременно политически трактати за новия преход от господство на обществото към господство на разума със следната логика: „Ако научно сме показали, че в Самоа може да има свободен секс, който явно не пречи никому, значи разполагаме с доказателство, че може да го имаме и тук, без той да пречи на никого. Трябва да използуваме разума си, за да открием кое е добро и кое зло, вместо само сляпо да следваме собствените си обичаи от миналото.“ Новият културен релативизъм придобива популярност, защото се превръща в могъщо средство за господство на разума над обществото. Интелектът вече може да изразява мнението си за всички форми на обществени обичаи, включително за викторианските, а обществото вече не може да съди разума. Така той очевидно заема водещото място.

Когато задаваме въпроса: „Щом нито една култура, включително викторианската, не може да разграничи доброто от злото, как изобщо да разберем кое е добро и кое зло?“, следва отговор: „Много лесно. Интелектуалците ще ви кажат. За разлика от представителите на изучаваните култури интелектуалците знаят за какво говорят и пишат, защото техните думи не са относителни от културна гледна точка. Казаното от тях е абсолютно, тъй като те се ръководят от науката, а тя е обективна. Обективният наблюдател не изразява относителни мнения, защото той не се намира в наблюдавания от него свят.“

Добрият стар Дюзънбъри. През петдесетте години в Монтана беше отхвърлил същата тази помия. Сега обаче с допълнителната гледна точка за двайсети век, предоставена от Метафизиката на Качеството, можем да проследим откъде идва тази бъркотия. Американските антрополози не биха могли да прегърнат необективността също както сталинистките бюрократи не биха могли да играят на фондовата борса. Причините са едни и същи — идеологията и конформизмът.

Точно тук му е мястото да подчертаем, че Метафизиката на Качеството подкрепя господството на разума над обществото. Според нея разумът е по-висша еволюционна форма в сравнение с обществото. По-добре е една идея да разруши дадено общество, отколкото обществото да задуши идеята. Но Метафизиката на Качеството не спира дотук. Според нея интелектуалният модел, избран да превземе обществото, има един дефект: в субектно-обектната наука няма място за нравственост. Субектно-обектната наука работи единствено с факти. Нравствеността не е обективна действителност. Може да прекараме цял живот пред микроскопа, телескопа или осцилоскопа, но няма да забележим и следа от нравственост. Тя не е там. Нравствеността е в главите ни. Тя съществува само във въображението.

От гледна точка на субектно-обектната наука светът е напълно безцелен, без никакви ценности. Нищо няма смисъл. Нищо не е добро и нищо не е зло. Всичко е само функция, както в машините. От нравствена гледна точка няма нищо лошо в мързела, лъжата, кражбата, самоубийството, убийството, геноцида. От нравствена гледна точка няма нищо лошо, защото изобщо няма нравственост, има само функционалност.

Но сега, когато за пръв път в историята разумът командува обществото, точно този ли е интелектуалният модел, с който той ще управлява?

Доколкото Федър знаеше, никой досега не е отговорил на този въпрос. Вместо това всички морални кодекси на обществото са зачеркнати, а „репресивното общество“ се използува като оправдание за всички престъпления. Интелектуалците от двайсети век отбелязват, че според викторианците всички деца се раждат в грях и само чрез строга дисциплина могат да се освободят от това състояние. Интелектуалците от двайсети век наричат тези представи „глупости“. „Няма научни доказателства, че децата се раждат в грях“ — казват те. Изобщо идеята за греха не се свързва с обективната действителност. Грехът не е нищо друго освен нарушение на произволни обществени правила, които малките деца не биха могли да познават, камо ли да спазват. Според едно много по-научно обяснение на понятието „грях“ няколко остарели, прогнили и упадъчни социални модела се мъчат да оправдаят съществуването си, като обявяват всички, които не се съобразяват с тях, за лоши, вместо да признаят, че самите те са носители на злото.

Има два начина да се отървем от „греха“, казват интелектуалците. Единият е да принудим всички деца