Лайла (Изследване на нравствеността)

да се съобразяват с отколешните норми, без да си задават въпроса, дали нормите са добри или лоши. Другият е да изучим социалните модели, довели до заклеймяването на „греха“, и да видим как те могат да се променят, та невинните деца да удовлетворяват естествените си потребности, без да бъдат обвинявани в греховност. Ако детето се държи естествено, а обществото определя поведението му като греховно, трябва да се промени самото общество. Ако се отнасяме към децата с доброта и любов и им дадем свободата да мислят и откриват света, те по рационален път ще открият най-доброто за себе си и за света. Защо ще искат да тръгнат в друга посока?

Според новия интелектуализъм на двайсетте години, ако съществуват норми за обществено поведение, те трябва да бъдат установени чрез обществения експеримент, за да се види какво носи най-голямо удовлетворение. Не традициите на обществото, а това, което носи най-голямо удовлетворение на най-много хора, определя кое е нравствено и кое не е. Научният критерий за „порока“ би трябвало да е не въпросът „Одобрява ли обществото или не?“, а въпросът „Разумно ли е, или не е разумно?“

Така например пиенето, което води до пътни произшествия, уволнение или семейни проблеми, е неразумно. Пиенето в тези случаи е порок. То не допринася за най-голямо удовлетворение на най-много хора. Но от друга страна, пиенето не е неразумно, когато води само до социално или интелектуално отпускане. Тогава то не е порок. Същият критерий може да се приложи към хазарта, псуването, лъжата, клеветата и всеки друг „порок“. Отговорът се определя от интелектуалния, а не от социалния аспект.

Нито един „порок“ не е пораждал толкова противоречия, както предбрачният или извънбрачният секс. Няма друга поквара, която викторианците да са осъждали по-яростно, няма друга свобода, която новите интелектуалци да са отстоявали по-разпалено. „От гледна точка на науката половият живот не е нито добро, нито зло“ — твърдят интелектуалците. Той е само биологична функция както яденето или съня. Не е разумно да се отрича тази нормална физическа функция по някакви псевдоморални причини. Ако открехнем вратата за предбрачния секс, само гарантираме свобода, която не пречи никому.

Книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и „Тропикът на Рака“ са защитавани като велик принос в борбата против потисничеството на обществото. Изменените закони за проституцията и прелюбодейството осигуряват по-голяма свобода. Мнозина очакват, че с възхода на разума сексът ще бъде разглеждан като останалите удобства, без ужасните напрежения и тормоза на потискащото общество, които Зигмунд Фройд разобличава.

И така, през целия двайсети век интелектуалците непрекъснато обясняват причините за престъпността не с биологичната природа на човека, а със социалните модели, които потискат тази природа. Те непрекъснато нападат, осмиват, отхвърлят, подкопават и рушат потисническите модели на викторианското общество с твърдото убеждение, че така човекът ще се излекува от престъпните си наклонности. Като израз на новото си господство над обществото интелектуалците проявяват интерес към антропологията с надеждата, че тя ще осигури факти за формулирането на новите научни правила за управлението на обществото. Ето значението на „Пълнолетието в Самоа“.

А тук, в Щатите, американските индианци, които след последната битка на Къстър са превърнати от викторианците почти в парии, изведнъж се възраждат като образец на първобитнообщинните добродетели. Викторианците презират индианците заради тяхната първобитност. Индианците са в другия край на обществената скала спрямо европейците, които викторианците в САЩ обожават. Сега обаче антрополозите се стичат към колибите и селищата на всяко племе, до което успяват да се доберат, и като иманяри трескаво търсят нова информация за евентуалния нов местен нравствен начин на живот.

Това е нелогично: щом субектно-обектната наука не съзира никъде нравственост, няма научно изследване, което да запълни нравствената празнота, зейнала след отхвърлянето на викторианското общество. Великодушието на интелектуалците, това, че те отричат всички авторитети в обществото, са точно толкова научни, както викторианската дисциплинираност.

Федър се замисли за вълшебния начин, по който този логически пропуск се вписва в първоначалната му теза за двете съставки на американската личност — европейската и индианската. На мястото на старите европейско-викториански нравствени ценности идват нравствените ценности на американските индианци — нежност към децата, максимална свобода, откритост на словото, любов към простотата, близост с природата. Без да има ясна представа откъде идва новата нравственост, цялата страна тръгва в посока, която й се струва правилна.

Новият интелектуализъм се обръща към „обикновените хора“ като източник на културни ценности, а не към старите викториански европейски модели. Художниците и писателите от трийсетте години, като Грант Уд, Томас Харт Бентън, Джеймс Фаръл, Фокнър, Стайнбек и стотици други, проникват дълбоко в корените на безписмената култура на белите американци, за да открият новата нравственост, без да осъзнават, че именно културата на неграмотните бели американци се доближава най-плътно до индианските ценности. Интелектуалците от двайсети век настояват за научно потвърждение на действията си, но промените в Америка всъщност са насочени към ценностите на индианците.

Дори езикът се променя от европейското към индианското. Езикът на викторианците е натруфен, както тапетите им — задръстен с финтифлюшки и растителни мотиви, без никаква функционалност, той отклонява вниманието от скритото съдържание. Новият стил на двайсети век обаче е индиански в своята простота и прямота. Хемингуей, Шъруд Андерсън, Дос Пасос и мнозина други се отличават със стил, който в миналото би се смятал за недодялан. Но сега той въплъщава прямотата и честността на обикновения човек.

Уестърните са още едно доказателство за промяната. Те показват индианските ценности, превърнали се през двайсети век в каубойски и в общоамерикански ценности. Всички знаят, че каубоите на сребристия екран нямат почти нищо общо с прототипите си, но това е без значение. Значение имат ценностите, а не историческата точност.

Федър бе израснал именно в този нов свят на технически постижения, отслабващи социални модели на властта, научна аморалност, преклонение пред „обикновения човек“ и несъзнателно доближаване към индианските ценности. Отначало отдалечаването от европейските социални ценности върви гладко, децата на викторианците от първото поколение се възползуват от вкоренените викториански социални навици и видимо се чувствуват интелектуално разкрепостени от новата свобода. Проблемите обаче започват с второто поколение, поколението на Федър.

Индианските ценности са подходящи за индианския начин на живот, но те не се вписват особено добре в сложното технологично общество. Самите индианци се чувствуват ужасно, ако се преместят от резерватите в градовете. Градовете функционират благодарение на точността и на внимателното отношение към материалните подробности. Те зависят от способността на хората да се подчинят на властта, все едно дали става дума за полицай, за началника в службата или за автобусен шофьор. Възпитанието, което дава възможност на децата да израснат „природосъобразно“, по индиански модел, невинаги гарантира добро приспособяване към градската среда.

В детството на Федър разумът вече господствуваше над обществото, но резултатите от новата социална свобода се разминаваха с очакванията. Нещо не беше наред. Светът несъмнено бе в по-добра интелектуална и технологична форма и въпреки всичко „качеството“ му не е високо. Нямаше как да разбереш защо качеството му беше ниско. Просто го усещаш.

Понякога Федър се натъкваше на откъслечни размисли какво не е наред, но те бяха разпокъсани и той не можеше да си състави цялостна картина. Помнеше едно представление на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс. В единия край на сцената имаше неонов знак във формата на стрелка, който светваше и угасваше, а под стрелката също с мигаща светлина се изписваше думата „РАЙ“. Идеята бе, че раят е точно в посоката на стрелката:

РАЙ > РАЙ > РАЙ >

Ала открай време се показваше посоката, самият Рай бе все някъде другаде. Той никога не беше тук, неизменно се намираше в края на някакво интелектуално, технологично пътуване, но и да стигнеш дотам, пак няма да го откриеш. Пак ще видиш надписа:

РАЙ > РАЙ > РАЙ >