Лайла (Изследване на нравствеността)

По същия начин Федър веднъж забеляза един театрален афиш — „Бунтовник без причина“; и той намекваше за същото ниско качество, което се забелязваше навсякъде, но не можеше да се изрази с думи.

Задължително бунтовник без причина. Интелектуалците са си запазили всички каузи. За интелектуалците от двайсети век каузите са същото, каквото за викторианците са обноските. Невъзможно е да надминеш викторианец по обноски, както е невъзможно да надминеш интелектуалец от двайсети век по въпроса за каузите. Те са предвидили всичко. В това отчасти се състои проблемът. Срещу него се надига бунтът. Срещу цялото подредено научно познание, което би трябвало да управлява света.

Федър нямаше „кауза“, която да обясни на останалите. Негова кауза беше Качеството на живота му, но то не се побираше в рамките на „обективния“ език на интелектуалците и затова в техните очи изобщо не представляваше кауза. Той си даваше сметка, че създадените от разума технически устройства са нараснали на брой и са станали много по-сложни, ала не вярваше, че способността да се извлича наслада от тези устройства се е увеличила пропорционално. Според него не можеше да се твърди със сигурност, че сега хората са по-щастливи, отколкото през викторианската епоха. „Да търсиш щастието“ бе като да преследваш някакъв създаден от учените механичен заек, който бяга със скоростта на преследвача. А и да го хванеш за миг, той има особен синтетичен, технологичен вкус, който обезсмисля цялото преследване.

Всички сякаш се водеха от „обективното“, „научно“ убеждение, че същността на човека произтича от материалното му тяло. Идеите и обществата са съставки на мозъка, а не обратното. Мозъците не могат да се слеят физически и затова двама души общуват точно както корабните радисти, които изпращат и приемат сигнали в нощта. Научната, интелектуална култура се бе превърнала в култура на милиони самотници, които живеят и умират в единичните килии на духовното уединение и не могат да си говорят, дори не могат да съдят един за друг, защото от строго научна гледна точка това е невъзможно. На всеки човек в единичната килия му внушават, че колкото и да се мъчи, колкото и усилено да работи, той не е нищо повече от животно, което живее и умира както всички останали животни. Би могъл да си измисли нравствени цели, но те са само изкуствени умопостроения. От научна гледна точка той няма цели.

Някъде след двайсетте години се появява тайна самота, толкова всепроникваща и всеобхватна, че едва започваме да осъзнаваме нейните размери. Научната, психиатричната изолация и безплодието се оказват много по-страшен затвор за духа от старите викториански „добродетели“. Онова пътуване с Лайла в трамвая преди толкова време. Тогава Федър изпита същото чувство. Нямаше как да се доближи до Лайла и да я разбере, също както тя никога нямаше да го разбере, защото между тях заставаше разумът с всички негови взаимоотношения, последици и усложнения. Бяха загубили част от реалността си. Живееха в някакъв филм, прожектиран от интелектуалния електромеханичен апарат, който е създаден заради тяхното щастие и им показва:

РАЙ > РАЙ > РАЙ >

но който неволно ги е лишил от непосредственото изживяване на живота и ги е откъснал един от друг.

23.

На Лайла й се струваше, че сънува. Кога бе започнал сънят? Тя не помнеше. Изплашеше ли се, мисълта и заработваше трескаво. Защо той й е взел хапчетата от чантата? Ако хапчетата бяха на мястото си, може би тя нямаше да се уплаши толкова. Сигурно бе решил, че са наркотик или нещо подобно. Затова ги е взел.

Лайла усещаше кога трябва да ги вземе по това, колко страшно й изглеждаше всичко наоколо. А сега наистина имаше нужда от тях.

Трябваше да прибере куфара си още следобед, както беше казала, че ще направи. Тогава нямаше да се наложи да се връща до яхтата. Вече беше тъмно.

Проклетият келнер. Можеше да й даде малко пари, за да й помогне. Тогава тя щеше да вземе такси. А сега нямаше нищо. Келнерът се държеше така, сякаш Лайла го лъжеше. Но тя не лъжеше. И той го знаеше. Можеше да познае. Все едно! Келнерът трябваше да се държи така, сякаш беше сторила нещо лошо, макар и да знаеше, че не е направила нищо.

Беше застудяло. Вятърът я пронизваше през пуловера. Тук улиците бяха толкова мръсни. Всичко беше мръсно. Беше овехтяло и студено.

Започна да вали.

Лайла дори не знаеше дали върви в правилна посока. Струваше й се, че се приближава към реката.

В долния край на улицата забеляза магистрала със забързани коли по нея. Но парка го нямаше, където тя очакваше да го види. Може би чувството за ориентация я бе подвело и тя вървеше в грешна посока. Дъждовните капки блестяха на светлината на фаровете. Лайла помнеше, че когато с Капитана тръгнаха от яхтата, наблизо имаше парк.

Можеше да вземе такси и да не плати. Забеляза едно свободно. Понечи да го спре, но се отказа. В миналото би го направила. И би се изплюла в лицето на шофьора, когато той поиска да плати. Сега обаче беше уморена. Не й беше до караници.

А може би трябваше да изпроси пари от някого. Не, нямаше да стане. Нямаше да й дадат. Не и тук. Беше опасно да доближаваш хората без причина. Можеха да ти направят какво ли не.

Ами да отиде в полицията или в някой приют… Но тогава щяха да я разкрият. Щом веднъж си минал през тях в този град, най-добре да не им се мяркаш пред очите.

Не й се щеше да ходи покрай реката, докато стигне яхтата. Долу никак нямаше да е приятно. Щеше да върви през града, докато не намери пристана. Тогава щеше да се спусне надолу.

Онзи мъж, който я изгледа през витрината на ресторанта. Лошо. Преди десетина-петнайсет години нищо нямаше да го спре да влезе вътре. А сега просто отмина. Лайла си спомни думите на Али: „Ти никога не се променяш, миличка, но те се променят.“ И после продължаваше: „Когато не ги искаш, не можеш да се отървеш от тях. Но само да ти потрябват, всички се изпаряват.“

Къде ли беше сега Али? Сигурно вече е навършила петдесет и е грохнала бездомница като онези, които Лайла видя вчера. И тя щеше да стане същата. Бездомница. Седнала на някоя решетка на отдушник, за да не зъзне в старите си дрехи…

… Като вещицата във витрината на магазина. С дълъг нос и провиснала над брадичката огромна брадавица…

Трябваше да си оправи косата. Наистина изглеждаше раздърпана. Дъждът мокреше косата й, сигурно приличаше на вещица.

Трябваше да има голям замък с щръкнала висока зелена кула. Така си спомняше. Когато стигне до замъка, трябваше да се спусне надолу към реката и да намери яхтата. Това беше останало в паметта й, след като тръгнаха.

Обувките й прогизнаха. Както и дрехите, и кутията с ризите. Дали просто да не спре и да не изчака дъждът да престане? Но тогава нямаше да стигне до замъка. Нямаше да спира, докато не го откриеше.

И тя е една, досега да не се научи да не се ядосва на хората! Все си мислиш, че някой ще дойде и ще те спаси, но този път вече е прекалено късно. Някой добър човек ще дойде и ще те спаси. Като Капитана. Все така си въобразяваш, нали? Но вече няма никой, Лайла. Капитанът беше последният. Няма да има друг, Лайла. Той беше последният.

Ето какво й каза мъжът зад витрината.

Ризите, които беше купила за Капитана, съвсем се намокриха. Сега той дори нямаше да й ги плати. Ако Лайла застанеше в някой вход или на друго закътано място, докато спре дъждът, щеше да ги опази. Защо ли хвърли плика, с който ги купи? В него щяха да останат сухи. Тогава можеше да ги върне в магазина и да