Лайла (Изследване на нравствеността)

това искаше майка й. Лъжи. Всички нови рокли бяха за Ем. За Лайла оставаше ролята на вещицата.

На погребението на дядо й майка й я накара да облече старата синя рокля на Ем и даде на Емалин всички синьо-бели чинии. Тази сутрин Лайла забеляза на покрива на една кола пчела и се сети за острова и дядо си.

Какво не би дала да се пренесе на острова. Дядо й беше пчелар, мажеше й препечени филийки с мед и й даваше. Помнеше, че винаги й ги поднасяше на синьо-бяла чиния. После дойде погребението, продадоха къщата му, оставиха синьо-белите чинии на Емалин и Лайла повече никога не видя пчелите. Все си мислеше, че пчелите са отлетели на острова с дядо й. Някой ден щяха да се върнат, тя щеше да ги види — пчелите, които винаги знаеха къде е дядо й. Ето какво си помисли сутринта, когато забеляза пчелата върху колата.

„Казах ти, че никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла“ — повтаряше майка й. На лицето й се появяваше усмивчицата, която тя пускаше винаги, когато успяваше да накара някого да се почувствува зле.

„Омръзна ми да слушам все едно и също, майко — отвръщаше Лайла. — Кажи ми ти какво щастие си намерила!“

Малки като свредели очи, очи, очи…

Майка й смяташе, че Лайла ще отиде в ада, защото е лоша, но на острова нямаше значение дали си лош. Просто отиваш там. Това бе нарисувано на картината върху стената у дядо й.

Вятърът задуха иззад ъгъла, прониза я през пуловера и хвърли в очите й нещо като пясък или мръсотия, което й пречеше да вижда. Наложи се да спре до една тухлена стена и да примигне няколко пъти, за да излезе прашинката.

Ето! Видя го зад ъгъла на сградата! Наистина я следваше! Съсредоточи се върху него, напрегна всички сили. Май наистина беше вещица, защото лицето бавно изплува. Можеше да заповядва на нещата да се приближат.

Сега обаче разбра, че изобщо не я преследва човек. Беше куче.

То усети, че жената го е забелязала, и се скри обратно зад сградата.

Лайла се напрегна още повече. След малко кучето бавно започна да се появява отново. Тя не се помръдна, но и не отмести поглед. То полека запристъпва към нея. Вече по средата на улицата Лайла го позна. Лъки! След толкова много години.

— О, Лъки, върнал си се — възкликна тя. — Жив и здрав.

Тръгна към него. Искаше й се да протегне ръка и да го погали, но Лъки се отдръпна.

— Не ме ли позна, Лъки? — попита Лайла. — Цял-целеничък. Не ме ли помниш?

Не личеше къде го е ударила колата.

— Как успя да се върнеш от острова, Лъки? С плуване? Къде е островът, Лъки? Сигурно се приближаваме към него сега. Покажи ми пътя.

Но щом Лайла се запъти към Лъки, той тръгна пред нея. Тя го последва и забеляза, че краката му едва докосват земята, сякаш беше безтегловен.

От мрака в далечния край на улицата се появи камион с незапалени фарове. Движеше се почти безшумно. Страшно. Стигна до една улична лампа — Лайла успя да забележи чий е и сърцето й трепна. Сега наистина се уплаши. Той беше тук! Беше я намерил!

За последен път видя камиона, когато го влачеха на буксир към гробището за коли. Целия смачкан. Точно като него. Цялата врата беше опръскана с кръв, където бе увиснала главата му. В моргата изобщо не го погледна. Не можаха да я накарат да го погледне.

А сега дойде с пикапа, право по улицата. Ще отвори вратата и ще й каже: „Качвай се!“

Той знаеше какво да направи после. Ще намери онова проклето копеле, приятеля на Джейми, който й задигна парите, и ще го накара да ги върне. След това ще го направи на кайма. С една ръка. Знаеше как. Все смачкваше някого. Мръсник… Не се говорят такива работи за мъртвите. Щом Лайла каза тези думи, камионът се отклони и се насочи към Лъки.

Но Лъки се дръпна.

Камионът профуча покрай него. Лайла забеляза вътре човека, когото очакваше да види. Погледна я така, сякаш не желаеше да има нищо общо с нея. Но я позна, тя също позна него, а после камионът увеличи скоростта и изчезна.

Лайла помнеше кръвта. Всички се държаха така, все едно че я жалеха. Всички лицемери се вайкаха: „О, Лайла, толкова жалко!“ Но те бяха само лицемери. Мразеха го точно толкова, колкото и тя самата. Онова копеле. Не се говори така за мъртвите, но пък беше истина. Казваше му го още приживе. Нямаше причина да променя отношението си сега. Такъв си беше.

Тя зави зад ъгъла и изведнъж видя замъка! Лъки го бе открил! Никога не би се сетила, че е там. Но знаеше, че може да се спусне към него, а по-нататък според нея бяха паркът, циментовата площадка и яхтите.

Какво добро куче! Винаги си е било такова. Сигурно някой го бе пратил от острова да й покаже пътя. Сега вече можеше да стигне до яхтата и да изчака Капитана, за да я отведе надолу по реката към острова.

Не помнеше добре циментовата площадка. Беше страшно. Сякаш там върху нея щяха да се нахвърлят лъвове. А от другата страна имаше стъпала, кой знае кой се е притаил там. Лайла пристъпваше бавно, крачка по крачка…

Не чуваше нищо, но се страхуваше…

Направи още една стъпка. Нямаше друг избор. Трябваше да мине оттам. Пое дъх и се огледа зад ъгъла…

Ето го яхтклуба! И разпрострялата се река. Тук беше! О, колко хубаво беше да се завърнеш. Чуваше как въжетата се блъскат от вятъра.

На входа на яхтклуба стоеше чернокож мъж, който й каза нещо, но Лайла не го разбра. Той махаше с ръце, сочеше към нея, ала не я докосна, когато мина край него и тръгна към яхтата.

Слезе на кея и се озова пред яхтата! Лъки й беше показал пътя.

Къде остана Лъки?

Огледа се, ала не го видя. Повика го по име. Никой не се обади. Обърна поглед към реката да не би да е заплувал обратно към острова, но се виждаха само замъглените от дъжда далечни светлини.

Прехвърли се през парапета на яхтата и седна в кабината. О, колко беше приятно да седне! Зъбите й тракаха, дрехите й бяха прогизнали, но какво от това. Само трябваше да изчака Капитана и той щеше да я отведе на острова.

Отнякъде се надигна прилив. Лайла го забеляза заради движещите се по вълните светлини. Той повдигна и разлюля яхтата, после заглъхна.

Водата изглеждаше мръсна, в нея плаваха какви ли не боклуци. Имаше парчета от стари пластмасови бутилки, мръсна пяна, гъба, някакви клони със заклещена в един от тях умряла риба. Рибата беше обърната настрани и не беше цяла. След малко клонът с рибата мина покрай Лайла и се разнесе миризмата му. После пак се върна, водовъртежът го поде и той изчезна в него.

Последваха го други боклуци. Водовъртежът сякаш засмукваше всички мръсотии към дъното на реката. Лайла си спомни как веднъж бе наблюдавала риби в реката — едната се извръщаше настрани, а останалите се опитваха да отхапят парче от нея. Но тя успяваше да се изправи. След малко пак се извръщаше, докато накрая не можа да се изправи. Останалите се нахвърлиха да я ядат. Рибата вече не се бореше.

Лайла се молеше да не изпохапят Лъки, докато плува обратно към острова. Ако се забавиш, рибите ще те изядат жив. Не бива да правиш нищо, с което да им показваш, че намаляваш скоростта, иначе ще почнат да те преследват.

Не биха посмели да захапят Лъки.

Жалко, че Капитанът не беше тук.

Беше се отегчила от този бряг на реката. Можеше дори да я преплува, ако се наложеше. Не знаеше кога ще се върне Капитанът и повече не й се чакаше.

Лайла свали пуловера. Почувствува се по-добре.

После потопи ръка във водата.

Беше топла! Реката наистина беше топла. Ако заплуваше към острова, никога вече нямаше да усети