несъществуващи понятия. Според нея под „права на човека“ обикновено се подразбира моралният кодекс на взаимоотношенията между разума и обществото, нравственото право на разума да се освободи от контрола на обществото. Свобода на словото, свобода на сдружаването и на пътуването, съдопроизводство със съдебни заседатели, неприкосновеност на личността, управление на основата на съгласието — тези „права на човека“ без изключение са въпроси на взаимоотношенията между разума и обществото. Според Метафизиката на Качеството „правата на човека“ имат не само сантиментална, но и разумна, метафизична основа. Те имат първостепенно значение за еволюцията от по-низши към по-висши форми на живот. Зад тях стоят истински неща.
Но освен това Метафизиката на Качеството посочва, че моралният кодекс на отношенията между разума и обществото изобщо не се покрива с моралните кодекси на отношенията между общественото и биологичното, възникнали още в праисторически времена. Те представляват съвършено различни нравствени равнища и не бива да се смесват.
Ключовото понятие при объркването на двете равнища е „общество“. Добро ли е обществото, или е зло? Въпросът подвежда, защото понятието „общество“ се появява и на двете равнища, но в единия случай е по-висшият еволюционен модел, а в другия — по-низшият. Ако двете равнища на морални кодекси не се разграничат, може да изпаднем в парализиращо объркване дали обществото е нравствено или безнравствено. Точно това парализиращо объркване е присъщо на всички днешни съждения за нравствеността и обществото.
Идеята, че „човек се ражда свободен, но навсякъде е окован“, никога не е била вярна. Няма по-жестоки вериги от веригите на биологичната необходимост, която не подминава никого. Обществото съществува главно за да освободи хората от биологичните вериги. То така изумително добре се е справило със задачата си, че интелектуалците понякога забравят този факт и му отвръщат с позорна неблагодарност.
Днес живеем в интелектуален и технически рай, но и в нравствен и социален кошмар, защото в борбата си да се освободи от социалното равнище интелектуалното пренебрегва ролята на общественото в контрола над биологичното. Интелектуалците не разбират, че океанът от биологично качество непрекъснато е потискан от обществения ред.
Биологичното качество е необходимо за оцеляването. Но когато заплашва обществото с гнет и разруха, то се превръща в зло само по себе си, във „Великия сатана“ на западната култура от двайсети век. Една от причините за фанатизма на фундаменталистките мюсюлмански култури е омразата им към Запада, освободил биологичните сили на злото, срещу които ислямът се е борил векове наред.
Метафизиката на Качеството подчертава, че вярата на интелектуалците от двайсети век в изначалното добро у човека е колкото спонтанна и естествена, толкова и катастрофално наивна. Идеалът за едно хармонично общество, където всеки доброволно сътрудничи с всички останали за общото благо, не е нищо друго освен чудовищна измислица.
Той се разминава с научните факти. Изследванията на костите, останали от пещерните хора, показват, че във времената, предшествували обществото, нормата е канибализмът, не сътрудничеството. Първобитните племена като американските индианци никога не са поддържали добри отношения със съседите си. Организирали са засади, подлагали са ги на мъчения, пръсвали са черепите на децата върху скалите. Ако човекът е добър по рождение, тогава може би доброто у него е изобретило обществените институции за потискане на тази биологична диващина.
Изведнъж се оказва, че сме се върнали при отправната точка: при основателите на американската култура — пуританите, така отдадени на борбата за освобождаване от „първородния грях“. Митовете, с които те обясняват първородния грях, вече не вършат работа в науката, но вгледаме ли се какво в тяхното общество е било обявено за грях, ще видим нещо забележително. Пиенето, танците, сексът, свиренето на цигулка, хазартът, мързелът са все
Викторианците всъщност не вярват като Федър в биологичните ограничения на старите пуритани. Те скъсват с техните норми. Ала на думи им остават верни и на мода се запазва старата школа на биологично потисничество с нейния принцип „Ако щадиш пръчката, не жалиш детето“. Творбите на децата, възпитани в тази традиция, показват обаче колко по-почтени и социално зрели са те в сравнение със съвременните хора. Интелектуалците от двайсетте години се борят против старите обществени норми, но са израсли в техния дух и затова причиненото от тях разпадане на предишните норми не ги променя. Ала от него страдат потомците им, израсли вече без нормите.
Метафизиката на Качеството стига до заключението, че старите пуритански и викториански обществени норми не бива да се следват сляпо, но също така не бива да се нападат безразборно. Те трябва да се изтупат от праха и да се преразгледат справедливо и безпристрастно, за да се откроят намеренията им и реалните им постижения при изграждането на едно по-силно общество. Трябва да разберем, че когато подкопава интелектуалната свобода заради собствените си цели, обществото представлява абсолютното зло, но когато потиска биологичната свобода заради собствените си цели, то от нравствена гледна точка е абсолютното добро. Моралното добро и зло не са само „обичаи“. Те са реални като камъните и дърветата. Опустошителните симпатии на интелектуалците от шейсетте години и от по-късно време към беззаконието несъмнено произтичат от обществения строй, възприеман като общ враг. Но Метафизиката на Качеството стига до извода, че подобни симпатии всъщност са глупави. Той се потвърждава от десетилетията след шейсетте години.
Федър си спомни един разговор от началото на шейсетте години с преподавател от Чикагския университет, който се изнасяше от съседния на университета квартал Удлоун, защото там се заселваха чернокожи престъпници и ставаше опасно да живее с тях. Федър отбеляза, че преместването не решава проблема.
Тогава професорът избухна:
— Какво знаеш ти! Опитахме всичко! Провеждахме семинари, създавахме кръжоци, организирахме съвети.
Тогава Федър не знаеше какво да отговори, но сега вече бе наясно. Не е вярно, че разумът сам може да се справи с биологичната престъпност, че можеш с приказки да ликвидираш престъпленията. Интелектуалните модели не са в състояние пряко да контролират биологичните. Единствено социалните модели могат да се справят с биологичните, а общественото и биологичното не общуват помежду си с думи. Средство за общуване винаги е полицаят или войникът с неговото оръжие. Всички исторически закони, всички доводи, всички конституции, харти за правата на човека и декларации за независимостта не са нищо друго освен указания за армията и полицията. Те се обезсмислят, ако армията и полицията не могат да изпълняват и не изпълняват правилно указанията им.
Сега вече Федър смяташе, че объркването на професора се дължи отчасти на привързаността му към интелектуалните учения на двайсети век, за които неговият университет бе допринесъл значително. Друга причина вероятно беше обстоятелството, че престъпниците бяха чернокожи. Ако в квартала се заселваше бяла измет — крадци, изнасилвачи и убийци, — реакцията би била много по-яростна, но когато белите се опълчват срещу чернокожите заради грабежите, изнасилванията и убийствата, те дават възможност да бъдат обвинени в расизъм. При тогавашното обществено мнение нито един интелектуалец не смееше открито да се изложи на опасността да бъде обвинен в расизъм. Самата мисъл за това го сковаваше. Парализа.
Същото обвинение е част от парализата на днешния Ню Йорк. Точно сега.
Обвиненията в „расизъм“ се коренят още в началата на субектно-обектната метафизика, според която всеки човек е обект с определени свойства, наречени култура. Субектно-обектната метафизика разглежда биологичния и културния човек като различни страни на едно молекулярно цяло. Оттам тя твърди, че да говориш против хората заради културните им особености е също толкова безнравствено, както да ги нападаш заради генетичните им характеристики. Тази идея се подкрепя от антропологичното учение за културния релативизъм, според което за една култура не може да съдиш чрез ценностите на друга. Науката твърди, че не съществува нравственост извън културната и затова всяка морална цензура над моделите на престъпността сред малцинствата в града е безнравствена сама по себе си. Ето откъде произтича
