Лайла (Изследване на нравствеността)

имаха извинението, че не знаят нищо. Не знаеха какво преживява. Ала той нямаше извинение.

Въпросът беше основателен. Проблемът със спасителната лодка. Ако се обвържеш с прекалено много хора, с прекалено много проблеми, те ще те завлекат на дъното. Ти не ги спасяваш, те те давят.

Разбира се, Лайла няма значение. И очевидно с нея той си губи времето. Пречи на другите по-важни цели в живота. Нали точно затова заключват психичноболните; макар и никой да не го признава открито. Те са ужасните хора, от които искаме да се отървем, но не можем. Въпросът не се изчерпва с това, че имат абсурдни идеи, на които никой друг не вярва. Те са „луди“, защото имат идеи и пречат на някой друг.

Единствено неоправдано е прикритието, претенцията, че се стремим да им помогнем, като гледаме да се отървем от тях. Нямаше обаче да допусне Лайла да го завлече на дъното. Сега тя беше само една досадна пречка и той можеше да се справи с нея. Може би сиянието се мъчеше да му подскаже точно това. Федър нямаше друг избор, освен да й помогне, все едно дали му беше приятно или не. Иначе само щеше да си навреди. Не можеш просто да избягаш от другите, без да нараниш самия себе си.

„Е, добре — помисли той, — като е дошла при мен, е направила или най-добрия, или най-лошия избор. Кой точно, не се знае.“

Обърна се на една страна и притихна.

Знаеше, че не за пръв път чува приказки като нейните, и си припомни някои от хората, с които бе разговарял в психиатрията. Когато полудяват, проявяват точно такава чистосърдечност.

… Какво помнеше? Струваше му се, че всичко е било толкова отдавна.

Леля Елън. Тогава беше седемгодишен.

На долния етаж се разнесе шум в мрака. Родителите му помислиха, че е крадец, но се оказа, че е Елън. Очите й бяха широко отворени. Преследвал я някакъв човек, обясни тя. Опитвал се да я хипнотизира и да прави разни неща с нея.

Федър запомни умолителните й думи в психиатрията: „Аз съм здрава. Здрава съм! Държат ме тук, но аз си зная, че съм съвсем здрава.“

После, когато си тръгваха, майка му и сестрите й плакаха. Но не видяха онова, което видя той.

Гледката завинаги се запечата в паметта му — Елън не се плашеше от лудостта, тя се плашеше от тях.

И за него самия беше най-трудно да се справи с това. Не с лудостта. Тя идва естествено. Най-трудно е да се справиш с праведността на нормалните.

Докато си съгласен с тях, те те утешават и закрилят, но ако им възразиш, нещата се обръщат. Тогава ставаш опасен. Не се спират пред нищо. Най-много го плашеше зловещото усещане, че правят всичко в името на доброто. Хората, които най-много обичаше и го обичаха, без изключение се обърнаха срещу него също както някога срещу Елън. Непрекъснато му повтаряха: „Не можем да стигнем до тебе. Как ли да те накараме да го проумееш.“

Нормалните винаги знаят, че са добри, защото така им подсказва тяхната култура. Всеки, който твърди нещо друго, е болен, параноик и се нуждае от лечение. Федър трябваше много да внимава в болницата, за да избегне подобни обвинения. Казваше на нормалните само онова, което искаха да чуят, и запазваше истинските си мисли за себе си.

Пак се обърна по гръб. Възглавницата беше твърда като камък. Всички хубави възглавници бяха горе при нея. Не можеше да отиде там сега… Нямаше значение.

Ето какво пречеше да се направи филм по книгата му. Лудостта не може да се екранизира.

Може би ако по време на прожекцията киното се срути и хората от публиката се озоват под звездите сами, без никаква подкрепа в пространството, и се замислят колко е глупаво да седят под открито небе и да гледат филм, който изобщо не ги засяга, те изведнъж ще осъзнаят, че филмът е единствената съществуваща действителност и по-добре да се заинтересуват от него, защото това, което виждат, и това, което са, е едно и също нещо, и ако филмът спре, те също ще престанат да съществуват…

Това е. Всичко! Край!!

Не остава нищо!!

А след малко сънят продължава и те са в него.

Точно така се получаваше. Федър беше свикнал толкова да се намира в съня, наречен „нормалност“, че вече не го забелязваше. Само от време на време нещичко го подсещаше. Сега виждаше сиянието съвсем рядко, от време на време, както тази вечер. Но тогава нямаше нищо друго освен светлината.

То не променяше нещата. Изцяло различен беше общият контекст, а предметите оставаха непроменени.

Спомни си една метафора, която му беше хрумнала — беше като бръмбар, който цял живот лази в някакъв мръсен чорап, но сега изведнъж някой или нещо е обърнал чорапа наопаки. Повърхността е същата, житейските подробности не са се променили, ала всичко вече изглежда открито и свободно, а ужасната спарена миризма е изчезнала.

С друга метафора се оприличаваше на въжеиграч. Сега обаче беше паднал от въжето и откриваше, че не си е счупил главата, а лети — неподозиран досега талант.

Спомни си, че не е споделял с никого вълненията от разкриването на старите и изследването на новите загадки. Спомни си как му се е струвало, че не е изпаднал в каталептичен транс, а напротив, че е излязъл от него. Беше се освободил от статичния житейски модел, за който смяташе, че е невъзможно да се промени.

Яхтата се разлюля и Федър осъзна къде е в момента. Лудост. Пак щеше да се побърка, ако не успееше да заспи. Хаосът беше прекалено голям… улици, шумове, хората, с които не се беше виждал повече от година, Робърт Редфорд, откроил се изведнъж на фона на яхтата… и отгоре на всичко тази история с Лайла. Много му дойде.

… Всичко се променя, променя, променя. Не искаше да се обвързва със статичен модел, но този беше прекалено подвижен. Не можеше да не съществува някакъв среден вариант между хаоса и стабилността. Вече беше остарял за подобни истории.

Дали да не почете малко? Беше на пристанището, за пръв път от няколко седмици можеше да се включи в електрическата мрежа, а още не си беше направил това удоволствие. Защо да не изчете писмата? Вероятно щеше да се успокои.

След малко стана, извади нощната лампа от сандъка, включи я в контакта и натисна копчето. Не светна. Сигурно кабелът на кея не беше свързан добре. Често се случваше. Освен това беше студено. Трябваше да засили огъня.

Облече панталоните и пуловера, взе фенерче и волтметър от кутията с инструментите и отвори люка да оправи осветлението.

Навън дъждът бе спрял, но небето още беше облачно и отразяваше светлините на града. Може би пак щеше да завали. На сутринта Федър щеше да разбере.

На кея видя, че кабелът е включен. Приближи до стълба, извади кабела и провери с волтметъра. Нямаше електричество.

Сети се, че не бива да стои бос на мокрия кей и да проверява напрежението в инсталацията. Отвори едно капаче до стълба и, разбира се, видя, че е изключен. Все така правят. Щракна ключа и волтметърът отчете сто и четиринайсет волта.

Лампата на яхтата също проработи. Федър извади бутилка спирт и подсили огъня в печката.

Още нямаше желание да чете пощата. Тя изискваше специално съсредоточаване. След стотици писма от почитатели, в които се говори почти едно и също, все по-трудно е да ги четеш внимателно. Още една страна на проблема с известността, но за днес му стигаше.

Беше купил и някои книги. Можеше да се заеме с тях. Един от недостатъците на живота в яхтата е, че нямаш достъп до обществените библиотеки. Но в една от книжарниците той намери двутомна биография на Уилям Джеймс, с която щеше да се позанимава известно време. Най-доброто средство за приспиване е доброто старо „философознание“. Извади единия том от платнената торба, пъхна се в спалния чувал и се загледа в корицата.

26.