Лайла (Изследване на нравствеността)

получи достатъчно пари за такси. Но за да стигне до магазина, също й трябваше такси. Пък и магазинът щеше да е затворен по това време.

Квитанцията беше в портмонето. Но сигурно щяха да я познаят. Не, едва ли…

… На яхтата сто на сто имаше пари. Лайла щеше да се качи и да претършува чекмеджетата. После обаче се сети, че няма как да влезе в яхтата. Не знаеше комбинацията. Щеше да се наложи да изчака Капитана, за да й отвори. Но пък ако той беше там, Лайла нямаше да успее да претърси чекмеджетата. Той сигурно щеше да й даде пари. Не, беше бесен. Нямаше да й даде нищо.

Ами ако цяла нощ обикаля и не намери яхтата? Ако е подминала замъка? Ще има да върви до припадък и да не го открие. Нямаше как дори да попита къде е яхтата. Не помнеше къде са я оставили. Помнеше приблизително само посоката. Може би никога нямаше да я намери и щеше да върви, да върви безкрайно.

А после Капитанът ще отплава и тя никога повече няма да го види. С целия й багаж! Ще й отнесе куфара! Всичките й вещи! Там беше всичко, което притежаваше!

По нищо не личеше, че реката е наблизо. Лайла трябваше да попита някого къде акостират моторниците, но не знаеше как да зададе въпроса. Сградите се променяха бавно пред очите й. Нито една не изглеждаше позната.

Приближи се човек на колело. Мина съвсем близо до нея. Ставаше все по-тихо. Кварталът изглеждаше по-хубав или поне така й се струваше.

Сигурно се беше отдалечила прекалено много. Не помнеше квартала. По-добре да се бе придържала до реката. Скоро щеше да се озове някъде в Харлем, а никак не и се ходеше там. Особено през нощта. Някои прозорци бяха с железни решетки и бодлива тел отдолу.

Нямаше никакъв замък. Той беше тесен, със зелен заострен връх, приличаше на космически кораб, но наоколо го нямаше.

И защо й трябваше да се ядосва, да нагрубява Капитана и да го вбесява така? Сега не знаеше какво ще прави оттук нататък. Да се беше подмазвала, вместо да му говори истината право в очите, сега щеше да е на път към Флорида.

Не биваше да го кара да вземе Джейми. Той видимо се напрегна, когато му го предложи. Трябваше да си затваря устата.

Не биваше да спори с него. Няма да ти простят, ако не се увърташ и не говориш медени приказки. Ще ти го изкарат през носа. Много държат да ти покажат колко са големи и силни. Само да промълвиш, че май не са чак толкова големи и силни, колкото си Въобразяват, тутакси те намразват. Не понасят такива неща. Искат точно обратното. Джейми го накара да се чувствува слаб, а именно това не му хареса.

Сега Лайла само искаше да покаже на Капитана каква е в действителност. Беше й казал, че иска да научи всичко за нея. Желаеше да разбере каква е всъщност. Затова тя се опита да му покаже и ето го резултата! Джейми пък видя какво представлява той самият. Веднага го разбра.

Никога не бива да им разкриваш тайната за тяхната слабост. Въобразяват си, че не я забелязваш. А ако им кажеш, направо побесняват. Тогава истински те намразват. Почват да те обиждат. Точно така постъпиха в Рочестър. А тя им казваше истината. Затова я обявиха за болна. Те не желаят да чуят истината. Ако им я кажеш, постъпват лошо с тебе.

Краката я боляха ужасно. Трябваше да свали обувките и да продължи боса. Въпреки студа. Щеше да е приятно да ходи боса. Реши да повърви още малко и ако не види реката, може би да се събуе. Сигурно щеше да й се прииска да свали всичко.

Спомни си как веднъж се прибираше у дома и заваля. Беше с нова рокля. Помъчи се да се скрие под дърветата, но се почувствува ужасно зле. Знаеше, че вкъщи ще се прибере настинала, и точно така и стана. Дрехите й бяха прогизнали, беше мокра до кости. Обувките й жвакаха. Тя седна до канавката, както беше с новата рокля, и заплака, а дъждът се стичаше по нея отвсякъде. Поолекна й.

Може би трябваше и сега да седне. Не, не тук. Още не.

Подпря се с ръка на някакъв пътен знак, свали едната обувка, после другата. Така беше по-добре. Беше й приятно да ходи боса.

Идеше й да свали всичко от себе си. Ама всичко. Тогава някой щеше да спре и да й помогне. Заради дрехите хората смятат, че не съществуваш. Ако съблечеше всичко, щяха да видят, че действително е там.

„Никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла.“ В подобни случаи лицето на майка й винаги изплуваше в нейното съзнание. Острият поглед на малките й очички. Майка й винаги беше права. Само две неща на този свят я правеха щастлива — мисълта, че е права, и мисълта, че е много по-добра от всички останали. При добрите постъпки замълчаваше. Но при лошите ти натякваше безкрай.

Все пак не правиш нищо лошо, нали? Не нараняваш никого, не крадеш и въпреки всичко хората те мразят точно заради това.

Ако наистина обичаш хората, те ще те убият заради любовта ти. Трябва да ги мразиш и после да се преструваш, че ги обичаш. Тогава ще те уважават. Но какъв е смисълът да живееш, ако можеш само да мразиш хората и да усещаш омразата им? Толкова й беше омръзнал този свят, където всеки мрази всички останали.

Как можеха да живеят ден след ден с цялата натрупана омраза? Тя нямаше край. Ето Лайла също се поддаваше. Успяха да я въвлекат. Точно така се получаваше. Забъркаха я и нямаше отърване. Мъчеше се да се измъкне, но не можеше. Нищо не й беше останало. Бяха и отнели всичко.

Искат само да те омърсят. Точно така. Да те омърсят, за да заприличаш на тях. Хвърлят мръсотията си по теб и после казват: „Виж, Лайла, каква мръсница си! Кучка!“

Не понасят хората да се любят. Но умират да се хвърлят в юмручен бой и някой наистина да е наранен и окървавен. Или да има война или нещо подобно. Всички са замесени и се мъчат да въвлекат и теб, за да не останеш настрана. Искат да се забъркаш също като тях, ти го правиш и тогава те одобряват и ти казват: „Лайла, колко си добра!“ Всъщност луди са точно те. Те не те познават, Лайла. Никой не те познава. Никога няма да те опознаят! Но, Господи, о Господи, нали ти ги познаваш!

А после стават толкова кротки. И се чудят как да те изоставят. Миг преди оргазма им си кралица, но само миг след това си боклук.

Капитанът не беше по стока. Е, и той се позабавлява. Сега само искаше от нея да си отиде. Щеше да отпътува за Флорида с яхтата, с парите си, с всичко и да я зареже тук.

По улицата нямаше никой, но Лайла изпитваше усещането, че някой я наблюдава. Струваше й се, че ако внезапно извърне глава, ще види някого точно зад себе си.

Сякаш за пръв път виждаше тъмните сгради наоколо. Като в лош филм с много убийства.

И от какво толкова се страхуваше? Нямаше от какво да се плаши. Поне нямаше да я оберат. Най-много да й вземат ризите. Щеше да е смешно. „Заповядайте — щеше да им каже Лайла, — тук имам едни ризи за вас.“ Нямаше да знаят какво да направят.

Рязко се извърна, за да види какво има зад нея. Нямаше нищо. Повечето прозорци бяха тъмни. Тук-там зад завесите се виждаха светлини. На един перваз проблясваше оранжева кръгла лампичка. Приличаше на лице.

Някой беше закачил фенер във формата на глава. Като вещицата във витрината. Вси светии.

Като старицата, която вчера й заприлича на вещица. Изгледа Лайла много особено. Сякаш я позна. Може би и тя беше вещица! Затова я погледна така.

Лайла не желаеше да е вещица. Веднъж като малка искаше да носи пиратския костюм, но го облече Ем. За нея остана костюмът на вещицата. Точно така изглеждаше старицата. Като маската, която малката Лайла сложи заедно с костюма. Никак не й се искаше, но майка й я накара.

Пак изплува лицето на майка й.

— Лайла, не можеш ли поне мъничко да приличащ на Емалин?

— Мразя Емалин! — отвърна Лайла.

— Но Ем не те мрази.

— Така си мислиш — възрази Лайла.

Лайла много добре знаеше каква е Ем. Получаваше каквото пожелаеше. Винаги се преструваше. Точно