Лайла (Изследване на нравствеността)

представяли войната като приключенски сблъсък между благородни личности, отдадени на идеалистична служба на родината, нещо като наследници на рицарите. Викторианците обожавали изящно изрисуваните героични батални платна в дневните си — препускащи към врага кавалеристи с извадени саби или кон, който се завръща без ездач, под заглавието „Лоша вест“. Смъртта намира място в случайния образ на войник в ръцете на другарите си — блед, с извърнати към небето очи.

Първата световна война е нещо съвсем различно. Пушката „Гатлинг“ премахва благородството и героизма. Викторианските художници никога не са изобразявали разкаляно и изровено от снарядите бойно поле с бодлива тел и половин милион гниещи трупове: някои загледани към небето, други с очи в калта, трети с обезобразени лица, които не гледат наникъде. Толкова много убити вече намират смъртта си само в една битка.

Оцелелите не могат да дойдат на себе си, чувствуват се изоставени и не искат да простят на обществото, постъпило така с тях. Присъединяват се към вярата, че разумът трябва да се освободи от старите викториански „добродетели“ и „благородство“ и да ги изведе в един по-смислен свят. За момента на всички им се струва, че снобският, моден викториански свят си е отишъл завинаги.

Промяната се стимулира от новите технологии. Селяните поемат към града и фабриките. Електрификацията превръща нощта в ден и премахва черния труд. Пейзажът се променя от колите и шосетата, както и от скоростта, с която хората вършат всичко. Появява се масовата журналистика. Настъпва времето на радиото и рекламите по него. Овладяването на новите промени вече не зависи от социалните умения. То изисква технически подготвен, аналитичен ум. Можеш да обуздаеш един кон само ако проявиш решителност, дружелюбност и липса на страх. В случая се изискват биологични и социални умения. Но да се справиш с новите технологии е по-различно. Машините нямат никакво отношение към личните биологични и социални качества.

Новите технологии освобождават физически и пренасочват безброй хора от селото към града, от Юга към Севера и от източното към западното крайбрежие. Тези хора се чувствуват откъснати морално и психологически и от статичните обществени модели на викторианското минало. Не знаят какво да правят със себе си. Леки жени, самолети, конкурси за красота по плажовете, радио, свободна любов, „модерно“ изкуство… изведнъж вратата на този затвор на викторианския консерватизъм и конформизъм, за чието съществуване не подозира почти никой, се отваря широко и всички са зашеметени от вълнуващата нова технологична и социална свобода. Ф. Скот Фицджералд е уловил мига на искрящото веселие:

Ще има цял оркестър,
и то за нас — охо!
Той цяла нощ ще свири,
за да танцуваме танго.
Там ще ни ръкопляскат
всички от сърце —
на моите красиви дрехи,
на хубавото ти лице.

Никой не знае как да преодолее объркаността си. Най-силна е тя у тълкувателите на този период. „Вихърът е цар“ — пише Уолтър Липман в своя „Увод към морала“. Вихърът, хаосът привидно владеят тогавашния свят. Никой сякаш не знае защо и накъде върви. Хората препускат от една мода към друга, от една вестникарска сензация към друга с надеждата, че ще намерят отговор на въпроса, защо се чувствуват объркани, но не го намират и продължават по-нататък. По-възрастните викторианци мърморят, че обществото се изражда, ала никой от младите вече не обръща внимание на старите викторианци.

Времената са хаотични, но хаосът съществува само в социалните модели. Според привържениците на старите обществени модели всичко ценно е безвъзвратно изгубено. Новите интелектуални формулировки обаче унищожават само социалните ценностни модели.

През двайсетте години хората се вълнуват от събития, които показват драматично новото господство на разума над обществото. В хаоса от социални модели вече могат да се провеждат диви, новаторски интелектуални експерименти. Абстрактното изкуство, нехармоничната музика, психоанализата на Фройд, процесът срещу Сако и Ванцети, незачитането на сухия режим. Литературата утвърждава борбата на благородната, свободомислеща личност против смазващото потисничество на лошия обществен конформизъм. Викторианците биват заклеймени заради тяхното тесногръдие, заради социалните им преструвки. Доброто, Качественото вече се проверява не с въпроса „Какво ще каже обществото?“, а се изразявала във въпроса „Какво ще каже разумът?“

Именно противопоставянето между разума и обществото превръща процеса срещу Скоупс през 1925 година в журналистическа сензация. В него един учител от щата Тенеси — Джон Скоупс, бил обвинен в незаконно преподаване на Дарвиновата еволюционна теория.

В процеса има нещо гнило, нещо фалшиво. Той е представен като борба за академична свобода, но подобни битки са се водели векове наред, без да привлекат вниманието на обществеността както делото Скоупс. В един съдебен процес от миналото, когато Скоупс би могъл да бъде изтезаван като еретик, позицията му би изглеждала по-героична. Но през 1925 година адвокатът му Кларънс Дароу всъщност се сражава с беззъб, книжен тигър. Само религиозните фанатици и невежите селяндури от Тенеси се противопоставят на преподаването на еволюционната теория.

Ала истинското значение на процеса изпъква, когато той се разглежда като конфликт между социалните и интелектуалните ценности. Скоупс и Дароу защитават академичната свобода и нещо още по-важно — те съдят дотогавашните статични религиозни модели от миналото. Създават у интелектуалците приятното чувство, че са постигнали отдавна търсена цел. Че отчасти си връщат на църковните фанатици — стълбове на обществото, които векове наред злобно нападат и очернят несъгласните с тях интелектуалци.

Общественият ураган, предизвикан, след като разумът взема връх над общественото начало, е почувствуван най-силно в Европа и особено в Германия, където последиците от Първата световна война са най-опустошителни. Комунизмът и социализмът, тези програми за интелектуален контрол върху обществото, се сблъскват с отпора на реакционните сили на фашизма, програма за обществен контрол над разума. Никъде другаде интелектуалците не са така твърдо решени да отхвърлят стария строй. Никъде другаде старият строй не е така твърд в опитите да разруши крайните изблици на новия интелектуализъм.

Федър си помисли, че нито един исторически или политически анализ не изяснява огромните сили в този процес така ясно, както Метафизиката на Качеството. Гигантската власт на социализма и фашизма, определили облика на нашия век, се обяснява с конфликта между различните еволюционни равнища. Погледнат по такъв начин, конфликтът обяснява движещата сила зад Хитлер не като безумна жажда за власт, а като всеобхватно възвеличаване на властта в обществото и омраза към всичко интелектуално. Неговият антисемитизъм се подклажда от антиинтелектуализма. Омразата му към комунистите се подклажда от антиинтелектуализма. Възторгът му от германския volk произтича пак оттам. От него той черпи сили за фанатичното преследване на всяка интелектуална свобода.

Въпреки че в Съединените щати икономическият и социалният подем не е толкова голям, както в Европа, Франклин Рузвелт и неговият „Нов курс“ предизвикват буря, макар и по-слаба, между обществените и интелектуалните сили. Новият курс има много съставки, но най-важна е убеждението, че интелектуалното планиране от страна на правителството ще подпомогне оздравяването на обществото.

Навсякъде наричат Новия курс програма за фермери, работници и бедняци, но той е нов и за американските интелектуалци. Изведнъж за пръв път те се озовават в центъра на планирането: Тъгуел, Роузънман, Бърл, Моули, Хопкинс, Дъглас, Моргентау, Франкфъртър са все представители на класа, която в миналото би продала труда си срещу малко повече от една работническа надница. Сега обаче интелектуалците имат възможност да дават нареждания на най-изисканите, най-старите и най-богати социални групи в Америка. „Оня човек“, както старите аристократи понякога наричат Рузвелт, предава