Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството са външни обекти и се предават от поколение на поколение като горящ факел. Директорът твърдеше, че всяко поколение трябва да го държи високо и дори с цената на живота си да го пази, за да не угасне.
Факелът. Символ на цялото училище. Беше изобразен в училищната емблема. Трябваше да се предава от поколение на поколение, за да осветява пътя на човечеството в ръцете на хората, които разбират значението му и са достатъчно силни и чисти да отстояват неговите идеали. Никога не се казваше какво ще стане, ако факелът угасне, но Федър предполагаше, че ще настъпи нещо като свършекът на света. Ще се сложи край на целия напредък, постигнат след като човекът се е изтръгнал от мрака. Никой не се съмняваше, че единственото предназначение на директора е да ни предаде факела. Бяхме ли достойни да го поемем? От всекиго се очакваше да погледне на въпроса сериозно. Федър не правеше изключение.
Мина му през ума, че продължава да върши същото в размита и променена форма. Точно това беше Метафизиката на Качеството — смешен факел, който нито един викторианец не би приел, за да освети пътя на човечеството през мрака.
Какъв старомоден образ. Просто ужасен. И все пак съществуваше, изгаряше го още от детството.
След двайсетина-трийсет години продължаваше да сънува, че върви по пътеката между дъбовете с кафяви листа нагоре по хълма към сградите на училището „Блейк“. Но те бяха заключени и запустели и той не можеше да влезе вътре. Опитваше всяка врата, напразно. Поглеждаше през прозореца на библиотеката, като затуляше очите си отстрани с шепи, за да не му пречи светлината. Там се виждаше старовремски часовник е люлеещо се махало; но нямаше никой. Движеше се само махалото. После сънят прекъсваше.
Пеперудата пак забръмча до лампата.
Може би Федър трябваше да отвори голямата стъклена врата към балкона и да я прогони навън в мрака…
Щеше ли постъпката му да е нравствена?
Не знаеше достатъчно за пеперудите, за да е сигурен в положителния или отрицателния отговор.
Вероятно пеперудата просто щеше да се насочи към друга светлина, към някой прожектор и там да намери края си.
Но ако излетеше от балкона толкова високо, че да се освободи от светлините на града, да види Луната и да изправи полета си? Тогава щеше ли Федър да е постъпил нравствено? Какво казва Метафизиката на Качеството по този въпрос?
По-добре да не се бърка. Може би пеперудата се подчиняваше на свои собствени модели, а той пък имаше свои, каквито и да бяха те. Сигурно Метафизика на Качеството. Във всеки случай нямаше да хукне като някой романтичен викторианец да прогонва пеперуди навън.
Такава беше викторианската позиция — лепваше по някое романтично понятие към социалното качество, без всъщност да осмисля Качеството.
Както и да е, днес всички изискани викториански динозаври са изчезнали и вече можеш да ги гледаш с по-малко тревога и противопоставяне, отколкото те самите гледат на теб.
Федър реши, че неговите мисли, а сигурно и мислите на Редфорд и на мнозина други непрекъснато се връщат към тях заради нещо изключително важно и загадъчно, случило се във времето, което ни отделя от тях. Според него опиташ ли се да се върнеш към викторианците, да проумееш същината им, проглеждаш и за обществените сили, разтърсили света след тях. Те се изправят пред нас като динозаври именно защото между нас и тях съществува пропаст. Настъпила е огромна културна мутация. Те наистина са или различен културен вид. Факелът на Метафизиката на Качеството като че ли осветява пропастта и ни помага да разберем, че тя е една от най-дълбоките в историята.
Ако искаше да се изразява точно за викторианците, трябваше да внимава да не ги представя като обособена група от хора. Смисълът, който влагаше в понятието „викторианско“, се свеждаше до определен модел обществени ценности, господствували в периода между Гражданската война в Америка и Първата световна война, а не до биологичен модел. Жизненият път на Марк Твен съвпада с този период, но Федър не го възприемаше като викторианец. Неговият коронен номер е хуморът, осмиващ викторианската надутост. Той е
Федър си каза, че метафизиката на веществото не успява да осветли пропастта между нас и викторианците, защото според нея
Ала в метафизиката на ценностите обществото и разумът са ценностни модели. Те са реални. Самостоятелни са. Не са „свойства“ на човека, също както котките не са свойство на котешката храна и дървото не е свойство на почвата. Биологичният човек създава обществото точно колкото почвата „създава“ дървото. Моделът на дървото зависи от минералите в почвата и ще загине без тях, но той не се създава от химичния модел на почвата. Моделът на дървото е враждебен на химичния почвен модел. Той „експлоатира“ почвата, „изяжда“ я заради собствените си цели, както котката изяжда котешката храна за собствените си цели. По такъв начин биологичният човек е експлоатиран и изяждан от социалните модели, които в основата си са враждебни на биологичните му ценности.
Същото важи за разума и обществото. Интелектът има свои модели и цели, които не зависят от обществото, както обществото не зависи от биологията. Метафизиката на ценностите дава възможност да се види, че конфликтът между разума и обществото е не по-малко ожесточен от конфликта между обществото и биологията или между биологията и смъртта. Биологията е победила смъртта преди милиарди години. Обществото е победило биологията преди хиляди години. Но разумът и обществото все още се борят и там се крие ключът към разбирането и на викторианците, и на двайсети век.
Според Метафизиката на Качеството разликата между ценностния модел, наречен „викториански“, и периода след Първата световна война, който го измества, се състои в катаклизма, разместил пластовете на статичните ценности, в ценностното земетресение с такива разтърсващи последици, че ние все още сме замаяни от него, толкова замаяни, та продължаваме да не разбираме какво ни се е случило. Зараждането както на демократичния, така и на комунистическия социализъм и на фашизма като реакция срещу тях е последица от земетресението. Цялото „изгубено поколение“ на двайсети век, чийто дух неизменно се предава на следващите поколения, също е последица от земетресението. Нравственият провал на двайсети век е последица от него. Ще има и още последици.
Викторианската култура се различава от съвременната по това, че викторианците са последните хора, които са убедени: интелектуалните модели са подчинени на социалните. Викторианският модел се основава на социални, а не на нравствени норми. И те много приличат на декоративните им мебели от ковано желязо — скъпи на вид, с евтина изработка, крехки, студени и неудобни.
Новопоявилата се култура за пръв път в историята приема, че моделите на обществото трябва да се подчинят на моделите на разума. Най-важният въпрос на нашия век е: „Социалните ли модели на нашия свят ще управляват интелектуалния ни живот, или интелектуалният ни живот ще управлява социалните модели?“ Победители в битката излязоха интелектуалните модели.
Това прозрение осмисля много неща. Днес викторианците ни се виждат толкова повърхностни и лицемерни поради пропастта в ценностите. Макар и наши предшественици, те принадлежат към различна култура. Не можеш да разбереш представител на друга култура, без да държиш сметка за различията в ценностите. Ако един французин запита: „Как е възможно германците да понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато прилага към него френските ценности. Ако германецът на свой ред попита: „Как французите понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато не се откаже да прилага към него германските ценности. Когато се питаме как викторианците са понасяли лицемерния си и повърхностен начин на живот, не можем да се надяваме на съдържателен отговор, ако налагаме върху тях несъществувалите тогава ценности на двайсети век.
